Все така сякаш споен с пода, Горд Абрикс се свлече на земята, без да откъсва умолителен поглед от Рай’ги.
— Не търпя провали — ледено заяви магьосникът.
— Крал Елберет вече предупреди съгледвачите ни — увери Шайли двете джуджета, когато Айвън и Пикел пристигнаха в Шилмистката гора, на запад от Снежните планини.
Кадърли ги бе изпратил при елфическите си приятели, тъй като знаеше, че всеки, който се приближи, неизбежно ще бъде забелязан от многобройните съгледвачи на крал Елберет.
Пикел издаде странен звук, който според брат му бе по-скоро израз на безпокойство, отколкото на надежда въпреки че Шайли току-що им бе казала точно това, което се надяваха да чуят.
Но дали наистина беше така?
Айвън спря изпитателен поглед върху лицето на елфическата девойка. С виолетовите си очи и гъста златиста коса, която се спускаше под раменете й, Шайли бе красива дори според представите на джуджетата, които обикновено предпочитаха по-ниски, по-набити и по-брадати жени. Ала в държанието на Шайли и в тона на мелодичния й глас имаше още нещо.
— Не трябва да ги убивате, нали разбра? — заяви Айвън направо, ала Шайли си остана все така напрегната.
— Сами казахте, че са много опасни — напомни тя. — Убиец и мрачен елф.
Айвън не пропусна да забележи неприязнените нотки в гласа й при споменаването на мрачния елф, сякаш расата му я обиждаше повече и от професията на спътника му.
— Кадърли трябва да говори с тях — изръмжа джуджето.
— Нима не може да разговаря с мъртвите?
— Ооо! — възкликна Пикел неочаквано и потъна в близкия храсталак само за да се появи отново миг по-късно, скрил едната си ръка зад гърба.
Широко усмихнат, той застана пред Шайли и й протегна цветето, което държеше зад гърба си:
— Дризит!
На Шайли й бе трудно да остане все така сурова пред толкова прочувствена „атака“. Тя се усмихна, пое цветето от Пикел и го поднесе към лицето си, за да вдъхне нежния му аромат.
— Често сред бурените израства най-прекрасното цвете — разбра тя какво иска да й каже джуджето. — Така, както в някой джуджешки клан може да се роди друид, ала това не означава, че има и други.
— Има надежда — бе единственият отговор на Пикел.
Шайли се засмя безпомощно.
— Трябва много да внимаваш — предупреди я Айвън. — Кадърли казва, че ако сърцето ти не е кристално чисто, отломъкът ще го впримчи в мрежите си и ще го използва за собствените си нужди. Голяма надежда ти възлага, така да знаеш.
Искрената усмивка на Шайли бе цялото успокоение, от което джуджето се нуждаеше.
— Брат Шантиклер вече е измислил как да занимава децата — рече Даника на Кадърли. — Така ще можем да потеглим веднага щом отломъкът се появи.
Изражението на Кадърли показваше, че той съвсем не мисли така.
— Нали не смяташе, че ще те оставя да отидеш в бърлогата на огромен дракон, без да съм до теб, за да ти помагам? — Даника беше искрено наранена.
Кадърли въздъхна дълбоко.
— И преди сме се срещали с червен дракон — напомни му Даника. — И всичко щеше да мине чудесно, ако не бяхме решили да го вземем с нас.
— Този път ще бъде по-трудно — изтъкна Кадърли. — Голяма част от силата ми ще отива само в това да контролирам отломъка, като в същото време ще трябва да се оправям и с дракона. А изобщо няма да се изненадам ако Креншинибон се опита да привлече звяра на своя страна. Какъв по-добър господар за оръдие на хаоса и разрухата от един червен дракон?
— Колко силна е магията ти? — попита Даника.
— Боя се, че не чак толкова.
— Още една причина аз, Айвън и Пикел да дойдем, с теб.
— Вярваш ли, че който и да било от нас има някакви шансове срещу дракона без помощта на Денеир? — попита Кадърли направо.
— Ако Денеир не е с теб, ще ти трябваме, за да те измъкнем от там, колкото се може по-бързо — усмихна се Даника. — Нали за това са приятелите?
Кадърли понечи да каже още нещо, ала откри, че няма доводи, с които би могъл да надвие решимостта и хладното спокойствие, изписани по красивото лице на Даника. Разбира се, че щеше да поиска да дойде с него и разбира се, че той нямаше да успее да я спре, освен ако не тръгнеше тайно и не използваше могъща магия. Естествено Айвън и Пикел също щяха да пътуват с него, макар че неволно потръпна, като си представи как друидът Пикел се изправя срещу червения дракон. Не искаха да притесняват огромното същество повече, отколкото бе необходимо, за да „заемат“ огнения му дъх за малко, ала нищо чудно Пикел, който бе всецяло посветен на природата, да откажеше да си тръгне ей така, оставяйки живо това може би най-голямо извращение на всички естествени закони.