Даника улови брадичката му в шепата си и повдигна лицето му, така че да го гледа право в очите.
— Ще успеем — рече тя и докосна устните му със своите. — Справяли сме се и с по-големи опасности, любов моя.
Кадърли не можеше да й откаже, не можеше и не биваше да й попречи да дойде с него на това опасно пътуване, когато решителността й бе така голяма, а желанието й — така искрено. Той я привлече към себе си и отвърна на целувката й.
— Прекалено сме заети другаде — опита се да обясни Шарлота.
Рай’ги и Кимуриел никак не се бяха зарадвали, когато научиха, че по някакъв начин в Далабад бяха проникнали шпиони на няколко от големите мемнонски — военачалници.
Двамата елфи се спогледаха разтревожено. Вярно, Шарлота твърдеше, че шпионите са били заловени и избити до един, но ако грешеше? Ами ако някой от тях — бе успял да се измъкне и да съобщи на военачалниците в Мемнон истината за преврата в оазиса? Не беше ли възможно други съгледвачи също да са разбрали кой в действителност стои зад превземането на дом Басадони?
— Много скоро може да се наложи да пожънем плодовете на всички опасности, заложени от Джарлаксъл — рече Кимуриел на езика на Мрачните.
Шарлота разбра всяка дума, ала тънкостите на елфическата поговорка й убягнаха. Изразът често се използваше, когато ставаше въпрос за разплата с някой елфически род, посегнал срещу друг дом. Думите на Кимуриел бяха недвусмислено предупреждение, напомняне, че забъркването на Джарлаксъл с Креншинибон най-вероятно ги бе оставил твърде уязвими, каквито и стъпки да предприемеха сега.
Рай’ги кимна и поглади брадичката си, прошепвайки нещо, което другите двама не можаха да чуят. Неочаквано той пристъпи напред и застана пред Шарлота вдигнал ръце пред себе си. Още една дума и от пръстите му изригна пламък и обгърна главата на слисаната жена. Шарлота изпищя и се защура напред-назад, замахвайки към главата си, после се хвърли на пода и се затъркаля.
— Погрижи се всички останали, които знаят твърде много, да свършат по същия начин — ледено рече Рай’ги когато Шарлота най-сетне издъхна в краката му.
Кимуриел кимна мрачно, макар в ъгълчетата на устните му да играеше усмивка.
— Ще отворя портала към Мензоберанзан — обясни магьосникът. — Това място не ми харесва, а и двамата вече знаем, че печалбите, които можем да направим, не си заслужават риска за Бреган Д’аерте. Дори не съжалявам, че Джарлаксъл така глупашки загърби всякакъв здрав разум.
— Радвам се, че го стори — съгласи се Кимуриел. — Така вече можем да се върнем обратно в пещерите, където ни е мястото.
И с един последен поглед към Шарлота, чиято овъглена глава все още тлееше, той се усмихна и като кимна на своя приятел и съмишленик, излезе, нетърпелив да започне подготовката за изтеглянето им.
Рай’ги също излезе, макар и през друга врата, която водеше към стълбището, спускащо се в подземието на дом Басадони. Там стаите бяха по-сигурни и той можеше да се отпусне и да помисли на спокойствие. Думите му към Кимуриел бяха напълно искрени.
Логични думи. Единственият път, който им оставаше в свят, станал постепенно прекалено опасен.
И все пак… И все пак не можеше да пропъди зова, който отекваше в съзнанието му, настойчив глас, който молеше за помощ, а в замяна обещаваше могъщество, каквото той не бе и сънувал.
Рай’ги се разположи в удобно кресло в личните си покои, повтаряйки си, че завръщането в Мензоберанзан е правилният ход за Бреган Д’аерте, че рискът, на който щяха да се изложат, ако се задържат на Повърхността пък било то и за да преследват могъщи магически предмети, твърде много надвишава възможните печалби.
Не след дълго Рай’ги потъна в дълбок унес, най-близкото подобие до истински сън, на което бе способен един мрачен елф.
И в този „сън“ гласът на Креншинибон отново го откри — зов за избавление и обещания за съкровища и власт.
Призивът на отломъка ставаше все по-силен и по-силен, обещанията му — все по-примамливи. Ала този път те не рисуваха образа на величествени кристални кули в калимшанската пустиня. Не, сега Рай’ги виждаше кула от най-чист опал, издигаща се насред Мензоберанзан, катраненочерна и пулсираща от топлина и енергия.