Онези, които се спасиха — съюзници на жената и случайни минувачи — изумено се взряха в овъглените останки, а ужасът, изписал се по лицата им, достави огромно удоволствие на безмилостните елфи на мрака.
Отлично представление. Превъзходно.
За Берг’иньон обаче, случилото се току-що бе нещо повече — недвусмислено напомняне, че винаги трябва да е нащрек покрай тези двамата. Дори за елфи на мрака, които по принцип се отличаваха с изключителна дарба в мъченията и убийствата, Кимуриел и Рай’ги бяха забележително вещи, истински виртуози.
Трета глава
Смиряващо преживяване
Настани се в някогашната си стая. Дори си върна името. Оказа се, че паметта на лусканските власти е забележително къса.
Едва предишната година Морик Разбойника беше обвинен в заговор за убийството на почитаемия капитан Дюдермонт от „Морски дух“, прословутия ловец на пирати. Тъй като в Лускан това бе почти същото, както да бъдеш осъден, Морик установи, че го грози съвсем реалната опасност да бъде жестоко екзекутиран на Карнавала на разбойниците, пред очите на целия град. Всъщност той тъкмо понасяше може би най-ужасяващото мъчение, което бе в състояние да си представи, когато капитан Дюдермонт, отвратен от грозното зрелище, го помилва.
Помилван или не, Морик бе прокуден завинаги от Лускан, под угрозата от смъртно наказание. Той, разбира се, се бе върнал още на следващата година. В началото беше приел фалшива самоличност, но постепенно бе започнал да се облича и да се държи както преди, възвърнал си бе старите връзки на улицата, старото си жилище, а накрая и истинското име и предишната си слава. Властите знаеха за неговото завръщане, но тъй като си имаха предостатъчно злодеи, които да измъчват и убиват, той като че ли не ги интересуваше.
Сега случилото се на Карнавала на разбойниците му се струваше смешно. Каква ирония — да го арестуват и измъчват за нещо, което не беше извършил, при положение че имаше толкова много престъпления, които наистина тежаха на неговата съвест.
Всичко се бе превърнало в обикновен спомен, спомен за една вихрушка от интриги и опасности, носеща името Уолфгар. Той самият отново си бе Морик Разбойника и всичко бе потекло постарому или почти всичко.
Защото в живота му се бе появило нещо ново, нещо крайно интересно и също толкова ужасяващо. Много предпазливо, Морик прекоси тесния коридор, отвеждащ до стаята му, като през цялото време се оглеждаше във всички посоки и изпитателно се взираше в сенките.
След като се увери, че е сам, той се приближи плътно до вратата, закри я с тялото си, така че дори някой да го следеше с магия, пак да не може да види какво прави, и се зае да обезврежда близо дузината смъртоносни клопки от прага до касата. Когато свърши, извади връзка ключове и след като се справи с трите ключалки, отвори вратата. Преди да влезе, обезвреди и последния капан (състоящ се от взривни вещества), после затвори вратата след себе си, заключи я и отново зареди многобройните клопки. Всичко това отнемаше повече от десет минути, но той го правеше винаги, когато се прибираше. В живота му се бяха появили мрачни елфи, неканени и нечакани. И макар да му бяха обещали кралско съкровище, ако изпълнява заповедите им, те не бяха пропуснали да му покажат и обратната страна на медала — онова, което го очакваше в случай на неподчинение.
Следващата стъпка на Морик бе да провери малкия пиедестал до вратата и да се увери, че сферата си е на мястото в дълбоката ваза, поставена върху него. Вазата беше намазана с отрова, която проникваше през кожата и съдържаше изключително чувствително устройство, задействано при най-лекия допир. Морик беше платил прескъпо за това приспособление (ако искаше да си върне похарченото злато, би му се наложило да плячкосва здравата в продължение на цяла година), но в неговите ужасени очи то си струваше всяка жълтица. Малката сфера беше надарена с могъща антимагия, благодарение на която в стаята не можеха да се отварят междупространствени портали, което означаваше, че никой магьосник не можеше да се появи ей така от нищото.
Защото Морик за нищо на света не искаше отново да бъде събуден от надвесен над леглото му мрачен елф.
Всички ключалки и капани бяха недокоснати, защитната сфера си беше на мястото и все пак във въздуха се носеше нещо, някакъв недоловим повей, от който космите по врата му настръхваха. Нещо не беше наред.
Погледът на Морик обходи стаята — сенките по ъглите, завесите, които все още закриваха отдавна зазидания прозорец, леглото, с опънати чаршафи и завивки, втъкнати под дюшека, така че отникъде да не виси нищо.