Къде ли щяха да отидат? И дали щяха да го сторят заедно или всеки щеше да поеме по собствен път?
Двамата още мислеха за това, когато чуха силен глас властен, ала мелодичен.
— Спрете и се предайте! — нареди той.
Джарлаксъл и Ентрери като един погледнаха напред и видяха самотна фигура — красива и изящна елфическа девойка.
— Да се предадем? — промърмори Джарлаксъл. — Защо всички очакват да се предадем. А и да сме били спрели, на всичкото отгоре. Та ние и без това бяхме спрели!
Ентрери почти не го чуваше, тъй като всичките му сетива бяха насочени към дърветата наоколо. Държанието на девойката бе достатъчно красноречиво, а подозренията му се потвърдиха миг по-късно, когато сред клоните забеляза първо един, а после и втори стрелец, с лъкове, насочени право срещу него и Джарлаксъл.
— Не е сама — прошепна Ентрери на наемника, като внимаваше да не сваля усмивката от лицето си и да си придаде дружелюбно изражение.
— Елфите рядко са сами — отговори Джарлаксъл също толкова тихо. — Особено когато си имат работа с Мрачните.
Усмивката на Ентрери стана малко по-широка при тази неоспорима истина. Всеки момент очакваше върху тях да се посипе дъжд от стрели.
— Добра среща! — поздрави Джарлаксъл високо и свали шапката си, така че у никого да не остане и капчица съмнение каква е истинската му раса.
Ентрери забеляза, че девойката неволно потръпна и забави крачка — дори от разстоянието, което ги делеше (поне трийсетина метра), беше очевидно, че Джарлаксъл наистина е елф на мрака.
Девойката се приближи още малко, придавайки си спокойно, непроницаемо изражение. Внезапно Ентрери осъзна, че това не е случайна среща. Заслуша се за момент, за да чуе дали Креншинибон не ги бе повикал в отчаяния си опит да избяга от него.
Не долови нищо необикновено, никаква мисловна връзка между отломъка и жената пред него.
— Наоколо има стотина воини — заяви девойката и спря на около двайсет крачки от тях. — Нищо не би им доставило по-голямо удоволствие от това да пронижат черното ти сърце със своите стрели, но не за това сме тук… освен ако вие не ни принудите.
— Каква нелепост! — възкликна Джарлаксъл оживено. — Защо бих искал да сторя нещо такова, прекрасна девойко! Аз съм Дризт До’Урден от Долината на мразовития вятър, а сърцето ми, убеден съм, не се различава много от твоето!
Елфката присви устни.
— Не е чувала за теб, приятелю — предположи Ентрери.
— Шайли от Шилмистката гора е чувала за Дризт До’Урден — увери ги девойката. — Чувала е също така и за Джарлаксъл от Бреган Д’аерте, както и за Артемис Ентрери, най-мерзкия от всички убийци.
Джарлаксъл и Ентрери неволно примигаха при тези неочаквани думи.
— Сигурно кристалният отломък й е казал — прошепна наемникът на приятеля си.
Ентрери не отрече, ала не го и повярва. Затвори очи и отново се опита да долови някаква връзка между девойката пред себе си и Креншинибон. И този път не усети нищо. Абсолютно нищо.
Но откъде можеше да знае?
— Ти ли си Шайли от Шилмистката гора? — учтиво попита Джарлаксъл. — Или говориш за някой друг?
— Аз съм Шайли — потвърди девойката. — С моите приятели бяхме изпратени тук, за да ви открием, Джарлаксъл от Бреган Д’аерте. Със себе си носиш предмет, който е много важен за нас.
— Аз? — престори се на учуден наемникът, доволен, че може да бъде още по-достоверен, тъй като отломъкът наистина не беше у него.
— Кристалният отломък е у Джарлаксъл и Артемис Ентрери — отсече Шайли категорично. — Не ме интересува кой точно го носи, а само това, че е у вас.
— Ще ни нападнат — прошепна Джарлаксъл на Ентрери. — Отломъкът им говори. Боя се, че няма да можем да се измъкнем с приказки.
Палачът обаче не мислеше така. Креншинибон не се опитваше да примами Шайли и останалите елфи, а ако вече се бе опитал да го стори, никой от елфите не го бе допуснал в съзнанието си.