— Така да бъде — отстъпи той. — Отломъкът трябва да бъде потопен в магически мрак и погълнат от огнения дъх на прастар червен дракон.
Джарлаксъл закима, после изведнъж се сепна, а очите му се разшириха.
— Дай му го! — рече той на приятеля си.
Ала Артемис Ентрери, който също не изгаряше от желание да се изправя срещу какъвто и да било дракон повече се страхуваше Креншинибон да не се освободи и да се опита да покори някого на волята си. Вече знаеше как да го унищожи — те всички знаеха — и отломъкът никога нямаше да допусне да останат живи… освен като негови покорни роби.
А тази възможност Ентрери ненавиждаше повече от всичко друго на света.
Джарлаксъл се поколеба дали да не спомене, че волята на Дризт До’Урден се бе оказала не по-слаба, ала предпочете да си замълчи. По-добре щеше да е изобщо да не споменава името на Дризт. Ясно бе, че Кадърли знае истината за разигралото се между тях при последната им среща, а на наемника никак не му се искаше Ентрери да научава, че най-омразният му враг е жив… особено сега, когато бездруго си имаха толкова неприятности.
Или пък не? Ами ако научавайки, че Дризт е жив, Ентрери решеше да се откаже, да връчи отломъка на Кадърли и да тръгне да търси елфа?
Джарлаксъл се засмя и не каза нищо, прозрял на какво се дължи това внезапно желание да издаде истината — поредната отчаяна хитрина на пленения отломък.
— Добър опит! — прошепна наемникът и се усмихна още по-широко, когато всички се обърнаха, за да го погледнат.
Малко по-късно, докато Кадърли и приятелите му се стягаха за пътешествието до бърлогата на един червен дракон, за който свещеникът бе чувал, Джарлаксъл и Ентрери излязоха, за да се поразходят около катедралата, осъзнавайки, че ги следят не един и два чифта очи.
— Не можеш да отречеш, че е красиво — отбеляза Джарлаксъл, вдигнал поглед към реещия се храм с високите си кули и прекрасни, цветни прозорци.
— Маската на божество — кисело процеди Ентрери.
— Маската или лицето? — попита пълният с изненади наемник.
Ентрери го изгледа продължително, после отново вдигна очи към катедралата.
— Маска — отсече той. — Или просто илюзия, скалъпена от хора, които искат да се издигнат над всички останали, ала не притежават необходимите умения, за да го сторят.
Ред бе на Джарлаксъл да го изгледа любопитно.
— Дори онзи, който не е нито блестящ воин, нито кой знае какъв мислител, може да се издигне, ако успее да убеди света, че някое божество говори чрез него — рязко обясни палачът. — Това е най-голямата измама в света, прегръщана на драго сърце от крале и благородници, докато дребните мошеници от Калимпорт, пък и в който и да било друг град, губят езиците си, опитват се да докопат чуждото злато по същия начин.
Никога досега Джарлаксъл не бе чувал от устата на приятеля си да излизат думи, които да разкриват толкова много истинската му същност.
До този миг наемникът се бе опитвал да измисли как да изчака на някое сигурно място, докато Ентрери, Кадърли и останалите се изправят срещу дракона, ала сега, след като бе надзърнал в сърцето на палача, Джарлаксъл внезапно осъзна, че на всяка цена трябва да отиде с тях.
Двадесет и втора глава
Въпрос на гледна точка
Огромният звяр спеше, ала дори в съня си червеният дракон изглеждаше ужасяващо внушителен. Беше се свил на кълбо, дългата му опашка почиваше до главата, а огромният, люспест гръб се издигаше и спускаше като гигантска вълна. При всяко вдишване каменният под потреперваше, а от ноздрите на чудовището излизаха кълба сив пушек. Единствената светлина в пещерата идваше от самия дракон, горещо, червеникавозлатисто сияние, сякаш могъществото му бе толкова голямо, а огънят, бушуващ в него, толкова свиреп, че дори люспите му не можеха да ги задържат вътре.
От другата страна на магическото огледало шестимата, които обстоятелствата бяха накарали да се съюзят — Кадърли, Даника, Айвън, Пикел, Ентрери и Джарлаксъл, го наблюдаваха със смесица от страхопочитание и ужас.
— Шайли и нейните стрелци биха ни свършили добра работа — отбеляза Даника, но, разбира се, това бе невъзможно — Шайли и останалите категорично бяха отказали да участват в какъвто и да е план, включващ мрачен елф, и се бяха завърнали в Шилмистката гора.
— Цялата войска на крал Елберет би ни свършила добра работа — добави Кадърли.
— Ооо! — проточи Пикел, който бе истински поразен от чудовището, поне толкова огромно и ужасяващо, колкото и стария Файрънтенимар.