Изведнъж Рай’ги видя как мечтата му да покори Мензоберанзан става на пух и прах.
— Откъде ще го вземеш? — попита йоклолата.
— Бърлогата на Хефестус — заекна Рай’ги, тъй като мислите му бяха другаде. — Червен дракон. Не знам къде…
— Ще получиш отговор — обеща йоклолата и прекрачи през портала, който тутакси се затвори от само себе си.
Дали Лолт бе наблюдавала разговора, уплашено се запита магьосникът. Как изобщо бе могъл да си помисли, че ще го оставят да покори Мензоберанзан! Вярно, Креншинибон бе могъщ, навярно достатъчно, за да му помогне да манипулира и дори да свали от престола немалко матрони майки и така да му осигури огромна власт, ала нещо в начина, по който йоклолата беше използвала цялото му име, му нашепваше, че трябва много да внимава. Лейди Лолт никога не би допуснала подобна промяна в Мензоберанзан.
В продължение на един кратък миг Рай’ги се поколеба дали да не се откаже, да събере остатъка от войниците си и направените на Повърхността печалби, и двамата с Кимуриел да се завърнат в Подземния мрак като предводители на Бреган Д’аерте.
После гласът на Креншинибон измести тази мисъл, нашепвайки обещания за власт и слава. Повърхността може би не бе чак толкова ужасно място, както Рай’ги си мислеше. С помощта на отломъка би могъл да осъществи плановете на Джарлаксъл, само че на друго, по-подходящо място (някоя планина, гъмжаща от гоблини, например), където да си създаде легион от верни до смърт роби.
Рай’ги нетърпеливо потри тънките си пръсти, в очакване на отговор от йоклолата.
— Не можеш да отречеш, че е красива — отбеляза Джарлаксъл.
Двамата с Ентрери седяха навън и си почиваха преди да потеглят на път. И този път много очи следяха всяко тяхно движение.
— Ала в целта й няма нищо красиво — отвърна палачът с тон, който ясно даваше да се разбере, че няма намерение отново да подхваща същия разговор.
Джарлаксъл дълго го гледа, сякаш искаше по някакъв начин да отключи спомена за този очевидно мрачен епизод в живота на палача. Не че се учудваше особено от неприязънта, която Ентрери хранеше към „двуличните“ свещеници. В много отношения елфът напълно споделяше мнението му. През дългия си живот елфът често бе излизал от Мензоберанзан, освен това на практика знаеше всичко за всеки посетител на града, така че бе видял достатъчно от многобройните религиозни секти на Торил, за да е наясно с лицемерието на мнозина така наречени свещеници. Ала зад думите на Ентрери прозираше нещо много по-дълбоко. Нещо се бе случило в миналото му, нещо грозно и потресаващо, нещо, в което бе участвал свещеник. Може би, набеден за престъпление, което не бе извършил, Ентрери бе измъчван от някой свещеник — често срещана практика сред някои по-малобройни общности на Повърхността. А може би някога бе обичал и някой свещеник бе откраднал неговата любима или дори я беше убил.
Каквото и да се бе случило, Джарлаксъл ясно виждаше омразата, която лумваше в тъмните очи на палача, колчем погледнеше към великолепната (а тя наистина беше великолепна!) катедрала. Дори според наемника, рожба на Подземния мрак, „Възвисяване на вярата“ напълно заслужаваше името си — самата гледка на прекрасния храм го изпълваше с усещането, че душата му сякаш се пречиства и възвисява.
Не по същия начин се чувстваше Артемис Ентрери, този загадъчен, изтъкан сякаш от тайни човек, когото Джарлаксъл намираше за толкова интересен.
— Къде ще отидеш, когато го унищожим? — неочаквано попита Ентрери.
Наемникът дълго мълча, докато опитваше да осмисли въпроса и да открие отговора, който и самият той не знаеше.
— Ако го унищожим — поправи той убиеца. — Изправял ли си се друг път срещу подобно създание, приятелю?
— Кадърли несъмнено го е правил, също както и ти — отвърна Ентрери.
— Само веднъж — призна Джарлаксъл. — И те уверявам, че нямам никакво желание да го повтарям. Не можеш да водиш разумен разговор с червен дракон, защото те не се ръководят от никакви цели, дори не от желание за лична изгода. Те унищожават всичко, изпречило се на пътя им, и заграбват каквото остане. Просто съществуване, което ги прави още по-опасни.
— Е, нека тогава Креншинибон се изпречи на пътя му и бъде унищожен — рече Ентрери и с тялото си усети отчаяния писък на отломъка.
— Защо? — попита Джарлаксъл изведнъж и палачът разбра, че приятелят му също е чул безмълвния вик на Креншинибон.