Ала шестимата не забелязваха почти нищо, освен страховитото туловище, което се издигаше като планина пред тях, огряно от червеникавозлатисто сияние.
Дори свит на кълбо, драконът беше толкова огромен, че те изведнъж се почувстваха неизмеримо дребни и незначителни и им се прииска да се хвърлят на земята и да му се поклонят.
Това бе една от опасностите, заплашващи всеки, дръзнал да се доближи до истински дракон — усещането за невъобразима мощ, което се излъчваше от тях и което изпълваше всеки, зърнал отблизо ужасяващото им великолепие, с безнадеждност и отчаяние.
Тези шестимата обаче не бяха вчерашни бойци, търсещи бърза и лесна слава. Те не само бяха изключително опитни воини, но всички, с изключение на Артемис Ентрери, и преди се бяха изправяли срещу подобен звяр. А във Фаерун нямаше създание, било то дракон, архидявол и дори най-могъщият демон на Бездната, който да е в състояние да накара Артемис Ентрери да изгуби присъствие на духа.
Окото на дракона (подобно повече на котешко, отколкото на окото на гущер, със зелен ирис и тясна зеница, която бързо се разшири, за да се настрои към сумрака в пещерата) се отвори в мига, в който шестимата пристъпиха в бърлогата му, следейки всяко тяхно движение.
— Да не би да искахте да ме изненадате, докато спя? — тихо попита Хефестус, но дори така в ушите на шестимата гласът му прокънтя.
Кадърли даде предварително уговорения знак на останалите и щракна с пръсти, изпълвайки пещерата с ярка магическа светлина.
Начаса Хефестус вдигна рогатата си глава, а зениците му се превърнаха в тънки, черни резки. Миг по-късно драконът вече се бе изправил и се бе обърнал право към свещеника. Ентрери побърза да извади Креншинибон, готов да го хвърли към чудовището, веднага щом проличеше, че то се кани да даде воля на огнения си дъх. Джарлаксъл също се приготви да изпълни своята роля — нему бе отредена задачата да призове кълбо магически мрак, което да скрие отломъка, докато пламъците го поглъщат.
— Крадци! — изрева Хефестус и пещерата потрепери от мощния му глас, напомняйки на Кадърли колко е нестабилен подът под краката им. — Дошли сте да задигнете съкровището на Хефестус. Идвате със заклинания и носите магически предмети, които смятате за непобедими, но готови ли сте наистина за онова, което ви очаква? Могат ли изобщо шепа простосмъртни да се подготвят за страховитото великолепие на Хефестус?
Кадърли потъна в песента на Денеир, търсейки някое особено могъщо заклинание, магически хаос, например (същия, който бе използвал срещу Файрънтенимар някога), за да излъже Хефестус и да приключи с тежката задача. При предишната си среща с червен дракон бе използвал връщаща времето магия, отслабвайки по този начин силата на звяра, ала сега не можеше да го стори — ако искаха да унищожат кристалния отломък, огненият дъх на Хефестус трябваше да си остане възможно най-поразяващ. За щастие, младият свещеник разполагаше и с други магии, а песента на Денеир звучеше победоносно в главата му. Ала насред тържествуващата мелодия ясно се долавяха фалшиви нотки — гласът на Креншинибон нахлуваше в съзнанието му и му пречеше да се съсредоточи напълно.
— Нещо не е наред — прошепна Джарлаксъл на Ентрери. — Звярът не само ни очакваше, но засега предугажда и всяко наше действие. Би трябвало вече да се е нахвърлил отгоре ни… и то не само с думи!
Палачът премести поглед от приятеля си към дракона, чиято глава се полюшваше напред-назад, напред-назад. После сведе очи към предмета в ръката си, чудейки се дали кристалният отломък не ги бе издал на Хефестус.
В действителност Креншинибон наистина викаше за помощ, ала не той бе предупредил Хефестус, че в леговището му са проникнали натрапници. Не, тази чест се падаше на мрачния елф, който се спотайваше в един тунел наблизо заедно с шепа свои събратя. Малко преди пристигането на Кадърли и останалите, нечий глас магически бе прошепнал на Хефестус да си отваря очите за неканени гости, носещи предмет, който бе в състояние да обърне собствения му огнен дъх срещу него.
И сега Рай’ги търпеливо чакаше момента, в който заедно с Кимуриел и останалите щяха да нанесат своя удар и да изчезнат, сдобили се най-сетне с така жадуваната плячка.
— Да, ние сме крадци, а съкровището ти е наше! — извика Джарлаксъл на езика на червените дракони, който според Хефестус и събратята му, никоя друга раса не бе в състояние да овладее.
Благодарение на малката свирка, висяща около врата му, наемникът обаче го говореше съвършено и Хефестус начаса обърна огромната си глава към него, а очите му се разшириха.