Недалеч оттам Даника също бе в окаяно положение. Нейната схватка бе смесица от абсолютен хаос и отчаяни, светкавично бързи движения. Тя приклякаше и се премяташе през глава, отскачаше ту в една, ту в друга посока, избягвайки удар след удар на смъртоносните елфически мечове. Двамата й нападатели изобщо не можеха да се мерят с противника на Ентрери, ала въпреки това си оставаха елфи на мрака, а дори най-слабият мрачен елф бе забележително умел в сравнение с обитателите на Повърхността. Пък и тези двамата не за първи път се биеха заедно и така съвършено допълваха движенията си, че Даника нямаше никакъв шанс да стори нещо повече от това да се отбранява. Всеки път, когато единият се нахвърлеше отгоре й, и тя зърнеше възможност да се претърколи покрай оръжията му или просто да приклекне и да го изрита в коляното, вторият се озоваваше точно там, където защитата на другаря му беше оголена, и я отблъскваше с двата си меча.
С дългите си остриета и точни движения, те бързо изцеждаха силите й. Даника трябваше да реагира на всеки замах и всеки удар, леко помръдване на китката за тях, а тя се виждаше принудена да отскочи.
Хвърли поглед към Ентрери и чу звънтенето на оръжията му, преплетени с тези на неговия противник, който май започваше да взема преимущество. Даника разбра, че трябва да опита нещо опасна дори отчаяно.
Втурна се напред, но изведнъж рязко сви наляво, макар от стената да я деляха само три крачки. Виждайки я хваната натясно, по-близкият от двамата елфи я последва и замахна… ала мечът му срещна само въздух.
Даника се бе изкачила по стената и с едно мълниеносно салто във въздуха се приземи встрани от него.
Още щом краката й докоснаха пода, тя приклекна и рязко се завъртя, протягайки се да препъне своя преследвач.
Сигурно щеше да успее, ако в този миг остриетата на другия елф не се бяха забили в бедрото й. Тя изръмжа и запълзя назад, ритайки безпомощно срещу приближаващите се елфи.
В мига, в който усети зад себе си каменната стена и разбра, че няма накъде да бяга, над нея се спусна кълбо непрогледен мрак.
Кадърли тичаше, следван от безплътното тяло на Кимуриел.
— Изход ли търсиш? — попита елфът с невъобразимо тънък глас.
— Търся приятелите си — отвърна Кадърли.
— Най-вероятно те отдавна са навън — подхвърли Кимуриел и свещеникът рязко забави крачка.
Ами да, нямаше ли Даника и джуджетата да потърсят изход от планината… а такива имаше немалко в тунелите под тях, както Кадърли бе видял с очите си, докато проучваше мястото, преди да поемат на път.
Вярно, коридорите се преплитаха и тръгваха във всички посоки, но бе достатъчно само да поспрат замалко и да вдигнат навлажнен пръст, за да установят откъде идва вятърът. Да, Айвън и Пикел без съмнение щяха да намерят изход от подземния лабиринт, ала щеше ли и Даника да се оправи толкова лесно?
— Нещо идва насам — предупреди го Кимуриел и когато Кадърли се обърна, го видя да се долепя до една от стените, сливайки се напълно с нея.
Младият свещеник знаеше, че стигне ли се до битка, не може да разчита на помощ от Кимуриел. Нищо чудно да се наложеше да се отбранява и от него, ако онзи, който приближаваше, се окажеше друг елф.
Притеснението на Кадърли бързо се изпари — това със сигурност не бяха стъпките на мрачен елф.
— Глупав ду-дад такъв! — разнесе се познат глас. — Да ме хвърлиш в някаква дупка, че на всичкото отгоре пълна с камъни!
— Ой! — бе отговорът на Пикел.
Миг по-късно двете джуджета се показаха иззад завоя и попаднаха право в магическата светлина на Кадърли.
Айвън изпищя и понечи да се хвърли в атака, ала Пикел го хвана за раменете и му прошепна нещо в ухото.
— Хей, ама ти си прав! — призна Айвън. — Проклетите елфи не използват светлина.
Кадърли побърза да пристъпи напред.
— Къде е Даника? — попита той.
Облекчението, изпълнило двете джуджета при вида на приятеля им, начаса се изпари.
— Помогнете ми да я намеря! — рече свещеникът, а когато се обърна, установи, че в тунела са само той, Айвън и Пикел.
Кимуриел Облодра, очевидно боейки се, че свещеникът и двамата му приятели не са най-сигурните спътници, отдавна бе изчезнал.