Не можеше да победи, не можеше и да избяга. Креншинибон щеше да разтопи мозъка му още преди Рай’ги да успее да срази тялото му.
— Предавам се — отстъпи най-сетне илитидът.
Рай’ги прекрати магията си и се вслуша в гласа на Креншинибон, който го увери, че илитидът не се опитва да ги излъже.
— Мъдро решение — доволно заяви Рай’ги. — Защо да те убивам, когато мога да спечеля толкова много от теб — помощта ти значително ще укрепи войската ми, а и можеш да ми служиш за връзка с могъщите си събратя.
— Събратята ми ненавиждат Креншинибон и никога няма да се вслушат в гласа му — заяви Ихараскрик с клокочещия си глас.
— Ала ти знаеш по-добре, нали? — подхвърли Рай’ги и с една бърза магия разтопи лепкавото вещество. — Вече виждаш истинската му стойност.
— Стойност, по-голяма от тази на смъртта — съгласи се Ихараскрик и се изправи.
— Така значи, неверни ми помощнико — разнесе се глас нейде наблизо.
Рай’ги и Ихараскрик се обърнаха едновременно и видяха Джарлаксъл, разположил се върху една закътана издатина в стената.
Рай’ги изръмжа и нареди на Креншинибон да смаже някогашния си господар, ала още докато той изричаше командата си, Джарлаксъл вдигна ръка. Светлината на магическия фенер обля отломъка и му отне силата.
Рай’ги отново изръмжа.
— Не е достатъчно просто да обезвредиш Креншинибон! — изрева той и махна към Ихараскрик. — Видя ли вече новия ми приятел?
— Да, достоен помощник си си намерил — призна Джарлаксъл и докосна ръба на широкополата си шапка в поздрав към илитида. — Не знам обаче дали ти видя моя?
При тези думи той хвърли поглед към един просторен тунел.
Рай’ги преглътна мъчително, досетил се какво го очаква още преди да бе проследил погледа на Джарлаксъл. В обречен опит да се спаси, той размаха ръце, мъчейки се да направи някоя защитна магия.
Джарлаксъл обаче бе по-бърз и спусна кълбо магически мрак върху него и Ихараскрик само части от секундата преди огненият дъх на Хефестус да връхлети отгоре им и да ги обгърне в изпепеляващата си прегръдка.
Джарлаксъл се притисна до стената и вдигна ръка, за да предпази очите си от червеникавооранжевото зарево, което нахлуваше от тунела и потъваше в магическия му мрак.
Изведнъж се разнесе силно пращене и кълбото мрак изчезна, отстъпвайки място на обикновената дрезгавина в пещерата, разсейвана донякъде от мекото сияние на дракона. Внезапно това сияние се усили стократно, хилядократно, сякаш слънцето се бе спуснало отгоре им.
Креншинибон, осъзна Джарлаксъл. Дъхът на Хефестус си беше свършил работата и спояващата енергия на отломъка бе разпръсната. Миг преди светлината да стане прекалено силна, наемникът зърна изумлението на дракона, видя овъгленото тяло на Рай’ги и онова, което бе останало от Ихараскрик. Илитидът се бе опитал да се слее със скалата зад себе си, ала и това не бе успяло да го спаси, тъй като дъхът на Хефестус бе стопил камъните, а с тях — и крадеца на мисли.
Много скоро сиянието стана непоносимо за очите на Джарлаксъл.
— Добър изстрел… ъъъ… дъх — поздрави той Хефестус и като се шмугна през една пукнатина в стената зад себе си, хукна да бяга.
Тъкмо навреме — миг по-късно огненият дъх на дракона изпълни нишата и подгони наемника нагоре по тунела, опарвайки дъното на панталоните му.
Джарлаксъл бягаше, без да спира. Светлината беше ослепителна, а енергията, отприщена от Креншинибон, изпълваше всяко ъгълче и всяка пукнатина в скалите.
Много скоро наемникът разбра, че е достигнал една от външните скали и с помощта на магически черен диск изпълзя в здрача навън.
Яркото сияние го последва, нахлувайки през дупката в скалата. Джарлаксъл побърза да я затвори и наоколо отново се възцари мек сумрак, прорязвай тук-таме от лъчите, извиращи от многобройните пукнатини по склоновете на засиялата отвътре планина.
— Даника! — разнесе се неистов вик зад гърба му. — Къде е Даника?
Джарлаксъл се обърна и видя Кадърли и двете джуджета (най-странните братя, които наемникът някога бе виждал) да тичат към него.
— Спусна се в една дупка на пода заедно с Ентрери — опита се да ги успокои Джарлаксъл. — Надали може да се намери по-добър и находчив съюзник.
— Бум! — възкликна Пикел Широкоплещи.
— Каква е всичката таз’ светлина? — попита Айвън.