— Че кой е казал нещо за избиване? — повдигна вежди Джарлаксъл, все така усмихнат и потупа стола до себе си.
Шарлота изобщо не се поколеба и последва поканата му, притискайки се свойски до него.
Рай’ги и Кимуриел се спогледаха многозначително — нямаше съмнение, че Джарлаксъл и тази жена (най-влиятелната наследница, заедно с Артемис Ентрери, на някогашната гилдия на Басадони) са любовници — нещо, което изобщо не им се нравеше. По коварство Шарлота можеше да си съперничи дори с мрачните елфи, които в това отношение нямаха равни на себе си. Тя вече бе овладяла езика им, а сега учеше и сложната система от знаци, която те използваха. Рай’ги я намираше за крайно отблъскваща. Макар да я смяташе за интересна по своя си екзотичен начин, Кимуриел никак не бе възхитен от мисълта, че отношенията й с Джарлаксъл й дават възможност да нашепва опасни предложения в ухото му.
В този случай обаче тя като че ли беше на тяхна страна, затова никой от двамата не понечи да я прекъсне, както правеха обикновено.
— Свидетели, които ще разкажат на останалите гилдии точно какво се е случило — обясни Шарлота. — А и не само на тях, но и на калимшанските власти. Падне ли гилдията на Рейкърс, това ще е недвусмислено доказателство, че в Калимпорт тайно се е наместил нов играч.
— Което си е самата истина — ухили се Джарлаксъл.
— Играч, чийто най-голям коз е именно фактът, че досега е запазил самоличността си в тайна — напомни му Шарлота.
Джарлаксъл я бутна от стола, толкова безцеремонно, че тя трябваше да реагира светкавично, за да не тупне на пода.
Самият Джарлаксъл също стана, мина покрай Шарлота, без да я погледне, сякаш нейното мнение нямаше никакво значение, и отиде при двамата си най-близки помощници.
— Някога смятах, че единственото, с което Бреган Д’аерте може да се занимава на Повърхността, е търговия, внос и износ на най-различни стоки — рече той. — Тази цел постигнахме без особени затруднения. Сега обаче, след като видях недостатъците на човешкото общество, вярвам, че можем да постигнем повече. Трябва да постигнем повече!
— Като например, да завладеем някое царство? — насмешливо подхвърли Рай’ги.
— Не както Баенре се опитаха да превземат Митрал Хол — нетърпеливо поясни Джарлаксъл, а по устните му плъзна предишната злокобна усмивка — По-скоро нещо като безкръвна асимилация. Поне за онези, които са съгласни.
— А онези, които не са, просто ще изчезнат, така ли? — попита Рай’ги, ала Джарлаксъл не обърна никакво внимание на сарказма в думите му и се ухили още по-широко.
— Нима едва преди няколко дни не екзекутира един от шпионите на Рейкърс? — напомни наемникът на своя помощник.
— Има огромна разлика между това да защитаваме тайните си и това да се опитваме да разширим сферата си на влияние.
— Въпрос на семантика — засмя се Джарлаксъл. Нищо повече.
Зад него Шарлота Веспърс прехапа устни и поклати глава — новите й благодетели като че ли бяха на път да допуснат огромна и крайно опасна грешка.
В една странична уличка недалеч оттам, Ентрери слушаше виковете и суматохата, които долитаха откъм кулата. Когато малко по-рано проникна вътре, първо отиде в подземието, за да открие някой особено отвратителен престъпник, когото да освободи. След като изведе затворника на сравнително сигурно място (в тунелите в задната част на тъмницата), Ентрери се върна обратно на първия етаж, а после решително пое нагоре, безшумен и почти невидим в сумрачните, осветявани само от мъждукащи факли коридори.
Да открие стаята на Джаркхелд не се бе оказало кой знае колко трудно.
Вратата дори не бе заключена.
Ако малко по-рано, на Карнавала на затворниците, с очите си не бе видял магистрата в действие, навярно би се опитал просто да го убеди да остави Морик на мира. Ала ето че пътят пред Разбойника беше чист и той можеше да довърши задачата си и да набави скъпоценните камъни.
Ентрери се зачуди дали „избягалият“ разбойник, очевидният извършител на грозното убийство, вече е бил открит в подземния лабиринт от тунели. Каква съдба очакваше нещастника! Суха усмивка разкриви устните на палача. Изобщо не се чувстваше виновен, задето го бе използвал по този начин — в крайна сметка, идиотът и сам би трябвало да се досети, че нещо не е наред. Защо иначе някой, когото той дори не познаваше, би дошъл при него, без предупреждение и излагайки се на голяма опасност, за да го спаси? А глупакът дори не си бе направил труда да попита Ентрери защо го прави!