Ако беше достатъчно умен, за да заслужава да живее, защо не се бе опитал да плени Ентрери и да го окове на своето място, да остави своя нечакан и напълно непознат избавител да се изправи срещу палача вместо него?
В лусканската тъмница имаше толкова много затворници, че пазачите най-вероятно нямаше да забележат размяната.
Не, престъпникът сам си бе виновен и Ентрери нямаше никакви угризения. Разбира се, глупакът щеше да упорства, че някой му е помогнал да избяга, че това е огромно недоразумение и някой нарочно го е натопил.
Карнавалът на затворниците и пет пари не даваше за подобни оправдания.
Нито пък Артемис Ентрери.
Прогонвайки всяка мисъл за престъпника и Джаркхелд от главата си, той се огледа, за да се убеди, че е сам, и постави антимагичната сфера на земята.
След това прекоси улицата и наду свирката си, чудейки се как точно ще сработи цялата операция. В крайна сметка, той се нуждаеше от магия, за да се върне в Калимпорт, но как щеше да стане това, ако вземеше и сферата със себе си? Нямаше ли могъщият предмет да обезсили телепортиращата магия и да провали всичко?
В този миг до него засия наситеносиня светлина.
Магически портал, веднага разбра палачът, но не един от порталите на Рай’ги. Този беше дело на Кимуриел Облодра. Ето как щяха да го направят, значи. Може би сферата не беше в състояние да противодейства на псионистката магия.
А може би беше, помисли си внезапно Ентрери и усети как го побиват тръпки, него, който обикновено не се боеше от нищо. Какво ли щеше да стане, ако сферата някак си успееше да повлияе на портала, създаден от Кимуриел? Нямаше ли той да се озове някъде другаде, навярно дори в някое друго измерение?
Ентрери тръсна глава и прогони тези мисли. Да си имаш вземане-даване с мрачни елфи по принцип си беше рисковано, със или без магически сфери. Той я мушна в джоба си, скришно, така че ако го наблюдаваха тайно, да не разберат какво точно прави, след това се отправи към портала и като си пое дълбоко дъх, го прекрачи решително.
Миг по-късно излезе от другата страна, замаян и мъчещ се да запази равновесие. Намираше се в Калимпорт, в една от магьосническите зали на гилдията, на стотици мили от Лускан.
Кимуриел и Рай’ги го очакваха, вперили изпитателни погледи в него.
— Скъпоценните камъни? — попита Рай’ги на езика на Мрачните, който Ентрери говореше, макар и не твърде добре.
— Скоро — отвърна палачът на същия език, доколкото можеше. — Имаше проблем.
И двамата елфи учудено повдигнаха вежди.
— Имаше — натърти Ентрери. — Морик съвсем скоро ще се сдобие с камъните.
— Значи Морик все още е жив? — остро попита Кимуриел. — А опитите му да се скрие от нас?
— По-скоро опитите на местните магистрати да го откъснат от всяко външно влияние — излъга убиецът. — Един местен магистрат, ако трябва да съм точен — побърза да се поправи той, виждайки киселите изражения на двамата елфи. — Вече се погрижих.
Елфите не изглеждаха особено доволни, но никой не възнегодува на глас.
— И същият този магистрат е обградил стаята на Морик със защита против магическо наблюдение, така ли? — попита Рай’ги.
— Както и против всякакви други магии — отвърна Ентрери. — Както казах, вече се погрижих за това.
— С помощта на сферата? — продължи да разпитва Кимуриел.
— Сфера, която Морик лично е купил — добави Рай’ги и присви очи.
— Но не е имал представа какво всъщност купува — спокойно отговори палачът.
Можеше да не се тревожи повече — измамата му беше подействала. Вярно, Рай’ги и Кимуриел щяха да продължат да таят съмнения, че не някакъв дребен магистрат, а самият Морик се е опитал да ги надхитри.
Щяха да подозират, че Ентрери е поизкривил фактите в своя полза, ала убиецът знаеше, че не им е дал достатъчно основания да действат срещу него, не и ако не искаха да си навлекат гнева на Джарлаксъл.
За кой ли път мисълта, че животът му е почти напълно в ръцете на Джарлаксъл, го изпълни с недоволство. Зависимостта от когото и да било бе признак на непростима слабост за Ентрери.
Положението трябваше да се промени и то много скоро.
— Сферата е у теб — отбеляза Рай’ги и протегна тънката си, измамливо крехка ръка.