— По-добре у мен, отколкото у вас — осмели се да възрази палачът за огромна изненада на двамата елфи.
Още преди да успее да довърши, почувства как нещо в джоба му потрепери. Той докосна сферата и усети, че тя вибрира едва доловимо. Вдигна поглед към Кимуриел и видя, че елфът е затворил очи, с изражение на пълна концентрация.
За Ентрери не бе особено трудно да разбере какво става. Сферата беше безсилна срещу мисловната атака на Кимуриел, а палачът и преди бе виждал този номер.
Псионистът се опитваше да пробуди енергията, заключена в недрата на сферата, и да я възпламени.
В продължение на миг-два Ентрери се позабавлява с мисълта да изчака до последния възможен момент и да запрати сферата в лицето на Кимуриел. Как копнееше да види отвратителния елф, надвит от един от собствените си номера!
Кимуриел махна с ръка и в стаята зейна междупространствен портал, отвеждащ до почти празната улица навън. Порталът бе достатъчно голям, за да пропусне сферата, но не и за да успее Ентрери да излезе през него.
Палачът ясно усещаше как напорът на енергията неумолимо се засилва, ала въпреки това не помръдна и продължи да се взира в Кимуриел. Нека елфите видеха, че не се бои от тях.
В действителност и дума не можеше да става за борба между тяхната и неговата воля. Ентрери имаше в джоба си магически предмет, който всеки момент щеше да се взриви, а Кимуриел бе толкова далеч, че най-лошото, което можеше да му се случи, бе да бъде опръскан от кръвта на палача. Ентрери отново се поколеба дали да не запрати сферата в лицето на псиониста и отново се отказа.
Кимуриел чисто и просто щеше да прекрати мисловната си атака и щеше да спре приближаващата се експлозия с такава лекота, с каквато ледената вода угасява пламъка на факлата. Единственото, което убиецът можеше да постигне по този начин, бе да даде повод на двамата елфи да го довършат. Джарлаксъл навярно щеше да се поразсърди, но не можеше и нямаше да им откаже правото да защитят живота си.
Артемис Ентрери не бе готов за тази битка.
Още не.
Затова хвърли сферата през междупространствения портал и я видя да избухва само няколко секунди по-късно.
Магическият портал изчезна.
— Опасни игрички играеш — подхвърли Рай’ги.
— Приятелят ти предизвика експлозията, не аз — нехайно отвърна Ентрери.
— Нямах това предвид. Чувал съм хората да казват, че е безсмислено да пращаш дете да върши мъжката работа. Е, ние пък казваме, че е безсмислено да пращаме човек да върши работата на Мрачните.
Ентрери го изгледа продължително, без да каже нищо. Започваше да му се струва, че се е върнал назад във времето, към дните, прекарани в Мензоберанзан. В онзи град, дом на двайсет хиляди мрачни елфи, Артемис Ентрери знаеше, че колкото и да е добър в онова, което прави, колкото и съвършено да овладееше черното си изкуство, никога нямаше да бъде нещо повече от двадесет хиляди и първият член на това общество.
Рай’ги и Кимуриел си размениха няколко обидни забележки по негов адрес, някои от тях — неприкрито груби, други — по-завоалирани.
Ентрери ги понесе до една, без да каже каквото и да било, защото просто нямаше какво да каже. Можеше единствено да си мисли за Далабадския оазис и ръкавицата и меча, скрити там.
Понесе ехидните им думи, защото нямаше друг избор.
Засега.
Четвърта глава
Различни пътища в различни посоки
Ентрери поспря в сенките на прага и любопитно се заслуша в монолога, течащ в стаята.
Разбираше само малка част от него не само защото Джарлаксъл говореше твърде бързо и твърде развълнувано, за да може той, с ограниченото си владеене на езика на Мрачните, да схване всичко, но и защото бе далеч и не чуваше добре.
— Не могат да ни изпреварят, защото сме твърде бързи — тъкмо казваше Джарлаксъл.
Ентрери разбра напълно това изречение, защото Джарлаксъл звучеше така, сякаш държи вдъхновяваща реч пред някого.
— Да, те всички ще паднат, улица след улица. Кой може да ни се опълчи, ако се обединим?
„Ако се обединим?“ — палачът отново и отново повтаряше думата в главата си, за да се увери, че не я е превел погрешно.
Ние? Джарлаксъл със сигурност не говореше за съюза си с Ентрери, нито дори с останките от гилдията на Басадони — те бяха просто капки в морето на могъщите Бреган Д’аерте. Възможно ли бе Джарлаксъл да си е намерил нов съюзник без знанието на Ентрери? Някой паша, може би, или някой още по-силен?