— Нали каза, че сме по-силни от тях — напомни му Шарлота.
— В тази битка — може би — отвърна Рай’ги. — Ала онзи, който притежава достатъчно мъдрост, никога няма да открадне яйцето, ако така ще събуди заспалия дракон.
Шарлота продължи да се взира в него, чудейки се дали я подозират, или не. Рай’ги искрено се наслаждаваше на мисълта, че тази толкова хитра и способна жена, независимо дали бе виновна, или не, се безпокои.
Шарлота се обърна към стълбичката и понечи да поеме нагоре.
— Къде отиваш? — спря я Рай’ги.
— Да наредя на войниците на Басадони да се оттеглят — отвърна тя, сякаш се разбираше от само себе си.
Магьосникът поклати глава и й даде знак да се върне:
— Кимуриел ще го стори — обясни той.
Шарлота се поколеба (Рай’ги и този път изпита истинско удоволствие от очевидното й объркване и тревога) но накрая се подчини.
Берг’иньон просто не можеше да повярва — какъв бе смисълът от нападението, ако основната част от силите на Рейкърс щяха да останат невредими! Ала той бе израснал в суровото матриархално общество на Мензоберанзан, където мъжете отрано се научаваха да изпълняват заповеди, без да задават въпроси.
Обучен бе в бойните традиции на най-могъщия дом в Мензоберанзан, освен това разполагаше с многочислена войска, за да изпълни задачата си — унищожението на малкия, недобре защитен дом на Рейкърс, преден пост, разположен на вражеска територия. Въпреки съмненията, които Берг’иньон хранеше към тази промяна в плана, въпреки колебанията си, по устните му играеше нетърпелива усмивка.
Съгледвачите, най-потайните и безшумни сред потайните си и безшумни събратя, се върнаха. Само преди няколко минути с помощта на магически тунели бяха проникнали в дома над тях и сега съобщиха наученото на своя предводител, използвайки безмълвния език на знаците.
Увереността на Берг’иньон нарасна още повече, а с нея и недоумението му защо си бяха набелязали единствено тази цел. В малката къща над тях имаше едва двайсетина човека и като че ли никой от тях не можеше да си служи с магия. Според току-що завърналите се съгледвачи, те до един бяха улични главорези, оцеляващи благодарение на умението да се спотайват в сянката на по-могъщите от тях.
Нямаше обаче сянка, която да може да ги скрие от острия взор на Мрачните.
За разлика от Берг’иньон и войниците му, които знаеха какво да очакват от противника, шепата хора дори не подозираха за надвисналата над главите им гибел.
— Командирите запознати ли са с всички възможни пътища за отстъпление? — попита Берг’иньон на езика на жестовете.
Това, че използва лявата си ръка за думата „отстъпление“, означаваше, че има предвид всички пътища, по които врагът можеше да се опита да избяга.
— Магьосниците са заели съответните позиции — безмълвно отвърна един от съгледвачите.
— Предводителите на нападението знаят какво трябва да правят — добави друг.
Берг’иньон кимна и след като даде знака за начало на операцията, отиде да заеме мястото си. Неговият отряд щеше да влезе последен в сградата, но за сметка на това щеше да използва най-прекия път до върха и първи да се изкачи дотам.
В групата на Берг’иньон имаше двама магьосници.
Единият стоеше със затворени очи, готов да предаде сигнала на Берг’иньон. Другият, вдигнал поглед към тавана, държеше в протегната си ръка шепа семена от срещащите се само в Подземния мрак гъби селуси.
— Време е — магическият шепот проникна през стените на тунелите и достигна до ушите на всички елфи.
Магьосникът, който гледаше към тавана, размаха ръце, описвайки полукръгове, напред-назад, напред-назад, като в същото време си напяваше нещо под носа.
Заклинанието му завърши с подобен на змийско съскане звук и той протегна разперените си пръсти нагоре.
По повърхността на каменния таван тутакси плъзнаха безброй вълнички, сякаш елфът бе потопил пръсти в съд с вода. Магьосникът остана така в продължение на дълги минути, докато таванът над главата му не се превърна в неясно, размито петно.
После камъкът изчезна напълно, а на негово място се появи коридор, който минаваше направо през солидната материя и отвеждаше до приземния етаж на сградата.
Един от хората на Рейкърс бе имал лошия късмет да се намира точно на ръба на магическата дупка и сега отчаяно махаше с ръце, мъчейки се да запази равновесие.