Елфическите воини се наредиха под дупката и отскочиха от твърдия под. Използвайки вроденото си умение да левитират, те бързо започнаха да се издигат, все по-нагоре и по-нагоре.
Първият от тях, който достигна олюляващия се на ръба човек, го сграбчи за яката и го дръпна надолу. Мъжът успя да овладее падането си и се приземи на крака, присвивайки колене, за да омекоти удара. След това се изправи, също така ловко, и извади камата си.
Миг по-късно пребледня като платно, разбрал изведнъж какво се случва — мрачни елфи, истински мрачни елфи, нахлуваха в дома на гилдията му. А пред него, стиснал в ръка най-острото оръжие, което човекът бе виждал някога, стоеше един от тях, красив и силен елф на мрака.
Може би мъжът искаше да убеди елфа да пощади живота му, навярно бе готов да се предаде, ала докато устата му изричаше думите, които трябваше да го спасят, тялото му, сковано от вцепеняващ ужас, не бе в състояние да свали ръката, която държеше камата. И тъй като Берг’иньон не говореше кой знае колко добре езика на Повърхността, нямаше как да разбере какво се опитва да му каже мъжът пред него.
Нито пък имаше намерение да се опитва. Тънкият му меч се стрелна напред и с едно-единствено движение отсече ръката на нещастника. Нов замах и оръжието потъна в плътта на безпомощния човек, мина между ребрата му и го прониза право в сърцето.
Мъжът рухна на земята и дори смъртта не можа да изтрие обърканото му, ужасено изражение.
Без дори да избърше окървавеното си острие, Берг’иньон скочи във въздуха и се издигна след другарите си. Беше се забавил само няколко секунди, ала те се бяха оказали достатъчни на събратята му — подът на стаята, както и коридорът отвъд отворената й врата, бяха осеяни с човешки трупове.
Отрядът на Берг’иньон напусна стаята малко по-късно, още преди магическият тунел да бе изчезнал.
Нито един от елфите не бе пострадал, нито един от хората не бе оцелял. След елфите в дома на Рейкърс не остана и пукната пара, дори и дребните грошове, които някои от главорезите бяха скрили тук-там между хлабавите дъски на пода. Нямаше ги даже мебелите. Магически огньове бяха погълнали всичко, дори стените на стаите. Отвън домът изглеждаше тих и невредим. Отвътре той не бе нищо повече от опожарено мъртвило.
Бреган Д’аерте си бяха казали думата.
— Не приемам поздравления — заяви Берг’иньон Баенре, когато се присъедини към Рай’ги, Кимуриел и Шарлота.
Това бе често срещан елфически израз, използван в случай на победа над недостатъчно достоен съперник.
Крива усмивка плъзна по устните на Кимуриел.
— Домът бе успешно прочистен — рече той. — Никой не се спаси. Свърши онова, което трябваше. Може и да не си се покрил със слава, но си заслужи одобрението.
Както и по-рано, Рай’ги не сваляше изпитателен поглед от лицето на Шарлота. Разбираше ли тя какво всъщност означават думите на Кимуриел и ако да, осъзнаваше ли напълно мащабите на силата, настанила се в Калимпорт? Подобно пълно унищожение на един от домовете на влиятелна калимпортска гилдия бе забележителен подвиг… освен, разбира се, ако нападателят не бяха група мрачни елфи, които нямаха равни във воденето на подобни войни между гилдиите. Наясно ли бе Шарлота с всичко това? И ако да, беше ли достатъчно глупава, за да се опита да го обърне в своя полза?
Лицето й си оставаше все така безизразно, ала зад непроницаемата маска прозираше пробуден интерес и Рай’ги се досети, че отговорът и на двата въпроса е да.
Магьосникът се поусмихна при това доказателство, че жената е нагазила в наистина опасни води. „Куиенсин фул биез коппон куанголт крее а драу“, гласеше една поговорка в Мензоберанзан, пък и навсякъде, където имаше мрачни елфи. Обречени са онези, които вярват, че разбират плановете на Мрачните.
— Какво ли може да е научил Джарлаксъл, за да промени намеренията си в последния момент? — попита Берг’иньон.
— Джарлаксъл все още не е научил нищо — отвърна Рай’ги. — Той избра да не идва. Аз ръководех битката.
Берг’иньон понечи да зададе същия въпрос на магьосника, ала спря по средата на изречението и само се поклони.
— Може би по-късно ще ми обясниш на какво се дължи решението ти, та по-добре да разбера врага, с когото си имаме работа — почтително каза той.
Рай’ги кимна.
— Все още дължиш обяснение на Джарлаксъл обаче — обади се Шарлота на езика на Мрачните, безупречно, както винаги — Той надали ще приеме избора ти само с един поклон.