А той, Артемис Ентрери, го бе убил със собствените си ръце.
— Да, да — продължи Ша’лази, повече на себе си, отколкото на палача. — После отново ме попита за меча, този път след падането на Пук паша. Какъв провал само беше неговият, с гръм и трясък!
После обаче, забелязал вледеняващия поглед, с който Ентрери го измерваше, доносникът най-сетне усети, че е отишъл прекалено далеч и притеснено си прочисти гърлото.
— Тогава ти казах, че е невъзможно — довърши той набързо. — Разбира се, че е невъзможно.
— Сега имам много повече злато — тихо отвърна палачът.
— В целия свят няма достатъчно злато! — възкликна Ша’лази.
Ентрери дори не трепна:
— Знаеш ли колко злато има по света, Ша’лази? — попита той спокойно… прекалено спокойно. — Знаеш ли колко злато има в съкровищницата на дом Басадони?
— Искаш да кажеш на дом Ентрери — поправи го доносникът и как само се разшириха очите му, когато убиецът не възрази — надали можеше да има по-красноречиво признание.
Мълвата говореше, че старият Басадони е мъртъв, а Шарлота Веспърс и другите му заместници са просто марионетки в ръцете на онзи, който в действителност дърпаше конците — Артемис Ентрери.
— Нокътя на Шарон, казваш — замислено рече Ша’лази и по лицето му се разля усмивка. — Значи силата зад престола е Ентрери, а силата зад Ентрери е… някой магьосник, предполагам, след като толкова държиш да се сдобиеш точно с този меч. Да, да, магьосник и то магьосник, който започва да става опасен, нали?
— Продължавай да гадаеш.
— И може би накрая ще позная?
— Ако го направиш, ще бъда принуден да те убия — отвърна палачът с все същия ужасяващо спокоен тон. — Говори с шейх Соулз. Разбери колко иска.
— Мечът няма цена — настоя Ша’лази.
По-бърз и от котка, хвърлила се след мишка, Ентрери се приведе напред и като доближи лице на сантиметри от лицето на събеседника си, го стисна за рамото с една ръка, а другата положи върху дръжката на страховитата си кама.
— Това би било крайно неприятно — заяви той. — За теб.
След това бутна доносника назад и като се изправи, се огледа наоколо, сякаш в гърдите му се бе разбудил първичен глад и сега той търсеше плячка, с която да го утоли. С един последен поглед към Ша’лази, Ентрери си тръгна и само след миг потъна в забързаното множество на улицата.
Когато се успокои и си припомни случилото се по време на срещата, убиецът бе принуден да се укори раздразнението като че ли започваше да подкопава обичайната му безпогрешност. С настойчивото си разпитване за Нокътя на Шарон съвсем ясно бе дал да се разбере къде се коренят неприятностите му — заедно със съпътстващата го ръкавица, мечът бе изкован най-вече за двубой с магьосници.
А може би и с псионисти?
Защото именно такива бяха мъчителите на Ентрери, Рай’ги и Кимуриел, двамата лейтенанти на Джарлаксъл — единият беше магьосник, другият — псионист.
Ентрери ги мразеше от дъното на душата си и което бе още по-важно, те също го ненавиждаха. А най-лошото бе, че единствената му защита срещу тях, беше самият Джарлаксъл. И макар за своя изненада Ентрери постепенно да бе започнал да вярва на наемника, отлично знаеше, че неговата подкрепа няма да трае вечно.
В крайна сметка, случваха се и злополуки.
Да, Ентрери се нуждаеше от закрила, но освен това трябваше във всичко да проявява обичайната си търпеливост и находчивост, да прикрива следите си, така че никой да не може да ги разчете и да се бори, както го бе правил преди много години, когато за първи път се бе устремил към върха на опасните калимпортски улици преплитайки лъжа и истина така изкусно, че никой, бил той приятел или враг, да не знае къде свършва едното и къде започва другото. Само ако той единствен знаеше цялата истина, можеше да бъде сигурен, че държи нещата под контрол.
В тази отрезвяваща светлина, далеч не толкова успешната среща с прозорливия Ша’лази му се стори като предупреждение, напомняне, че за да оцелее в това опасно сътрудничество, трябва да се владее до съвършенство. Ами да, ето че доносникът почти се бе досетил за същината на неговия проблем, отгатнал бе ако не цялата, то поне половината от истината и несъмнено би я продал на всеки, който му предложеше достатъчно пари. А из калимпортските улици беше пълно с хора, които изгаряха от желание да разкрият загадката на внезапния, устремен възход на дом Басадони.