Ша’лази беше налучкал половината от истината и сигурно вече прехвърляше през ума си всички възможности — някой особено могъщ архимаг или пък някоя от немалкото магьоснически гилдии.
Въпреки киселото си настроение, Ентрери се засмя, представяйки си каква физиономия би направил доносникът, ако някога научеше и останалото, а именно — че в Калимпорт се беше настанила цяла армия елфи на мрака.
Разбира се, заплахата на палача бе напълно сериозна. Ако Ша’лази откриеше истината, Ентрери или някой друг от стотиците помощници на Джарлаксъл щеше да го убие на място.
Ша’лази Озул остана приседнал край малката, кръгла маса дълго след като Ентрери си тръгна, припомняйки си всяка негова дума и жест. Предположението му, че зад главоломния възход на Басадони стои магьосник, се беше потвърдило, но това не бе тайна за никого. Толкова светкавичен успех и такова пълно опустошение на всички противникови домове ясно говореха, че в цялата работа има пръст поне един, а най-вероятно и повече магьосници.
Не, странното (и крайно показателно) бе друго неочаквано бурната реакция на Ентрери.
Артемис Ентрери притежаваше желязна воля и самоконтрол, които го превръщаха във въплъщение на самата смърт, и никога досега не бе показвал толкова недвусмислени признаци на вътрешна борба (а може би дори на страх?). Никога преди Артемис Ентрери не бе вдигал ръка срещу някого, за да го сплаши. Не, той просто впиваше своя вледеняващ поглед в лицето на жертвата си, давайки й да разбере, извън всякакво съмнение, че да продължи по този път, би означавало сигурна смърт. Ако някой проявеше глупостта да не отстъпи начаса, друго предупреждение нямаше — нито гневно разтърсване, нито тежък юмрук.
Имаше единствено бърза смърт.
Ша’лази бе искрено заинтригуван от тази крайно нетипична реакция. Би дал много, за да разбере какво бе хвърлило палача в такъв смут, но освен това се и боеше — щом нещо бе в състояние да разтърси Артемис Ентрери до такава степен, то със сигурност би могло да унищожи и самия него.
Да, положението бе крайно интригуващо… и дълбоко ужасяващо.
Първа част
В лепкави мрежи
Живея в свят, където злото има своето абсолютно, физическо въплъщение. Нямам предвид зли хора, нито гоблини (които рядко се отличават с особена доброта), нито дори собствените си събратя, мрачните елфи, които по жестокост далеч надминават дори гоблините. Те всички са създания, способни на нечувани зверства, но въпреки това не са (дори и в най-тежките случаи) същинското олицетворение на злото. Не, тази „чест“ се пада другиму — на демоните и злите духове, които магьосници и монаси нерядко призовават за своите цели. Тези обитатели на долните равнини са изтъкани единствено от зло, непримесено дори със зрънце доброта, жестокост, която не знае граници. За тях няма изкупление, нито най-слаба надежда, че през безкрайните хилядолетия на почти вечното си съществуване ще сторят нещо, което дори бегло да прилича на добро дело.
Неведнъж съм се чудил дали тези създания биха съществували, ако го нямаше мракът, спотаен в сърцата на разумните раси. Питал съм се дали те са източник на зло (както мнозина зли люде или мрачни елфи), или пък са просто резултат, физически израз на покварата, просмукала се в сърцата на мнозина?
По-скоро второто. Не е съвпадение това, че демоните и злите духове могат да се появят в Материалната равнина, единствено ако бъдат призовани от неин обитател. Те не са нищо повече от обикновена маша, оръдие в ръцете на същинския източник на злото.
Ами Креншинибон? Той е предмет и макар да е надарен със собствена воля, все пак не може да се сравнява с истинско мислещо същество. Защото кристалният отломък не расте, не се развива, не може да се промени. Единственото, което може да поправи, са грешките, допуснати в опитите да покори нечия воля, та следващия път по-изкусно да си проправи път до сърцето на поредната жертва. Той не може да си набележи цел, не може дори да размисли върху постигнатото предишния път… не, той има един-единствен стремеж, един-единствен краен резултат, към който се домогва непрестанно.