И това му струвало всичко — царството, семейството, душата.
Ами Джарлаксъл? Джарлаксъл, у когото се намира Креншинибон сега? Трябва ли да тръгна след него и да се опитам да му го отнема, а после да го отнеса на Кадърли, та кристалният отломък да бъде унищожен веднъж завинаги? Светът несъмнено ще стане по-добър без нещо толкова могъщо и опасно.
Но няма ли, след време онези, които ги търсят, да открият други оръдия, също толкова могъщи и опасни?
Други въплъщения на злото, господстващо в душите им, били те демони, сатани или чудовищни предмети, подобни на Креншинибон?
Не, не физическите въплъщения на злото са същинският проблем, защото то не може да съществува и да процъфтява без злината, която владее сърцата на мислещите същества.
Пази се, Джарлаксъл. Пази се.
Първа глава
Когато той надзърна вътре
Много предпазливо Дуавел Тигъруилис влезе в малка, слабо осветена стаичка в задната част на „Медната миза“. Дуавел, забележително способна полуръстка, находчива, съобразителна и добра с камата, не беше свикнала да пристъпва на пръсти в собственото си заведение, макар то да бе толкова сигурно, колкото бе възможно в град като Калимпорт. Сега обаче ставаше въпрос за Артемис Ентрери, а в цял свят нямаше място, което да може да се нарече сигурно, щом той се появеше в него.
Когато Дуавел влезе, убиецът крачеше напред-назад из малката стаичка и дори не я забеляза. Полуръстката го изгледа заинтригувано. Знаеше, че напоследък Ентрери е напрегнат, освен това бе една от малцината извън дом Басадони, които знаеха истинската причина за безпокойството му. В Калимпорт се бяха появили елфи на мрака, а Ентрери беше подставеното им лице. Каквито и предположения да имаше Дуавел за това колко страшни са елфите на мрака, един поглед към Ентрери бе достатъчен, за да ги потвърди. Убиецът определено не беше от хората, които се тревожат лесно (всъщност, Дуавел и сега не бе сигурна, че Ентрери е разтревожен), още по-малко пък бе склонен да се раздира от вътрешен конфликт.
Най-любопитното от всичко обаче бе неочакваното решение на Ентрери да й се довери. Това просто не му беше присъщо. И все пак, Дуавел не смяташе, че убиецът се опитва да й постави капан. Не, колкото и необичайно да бе, в поведението на Ентрери нямаше скрита умисъл, той говореше колкото на нея, толкова и на самия себе си, опитваше се да сложи ред в мислите си и по някаква причина, която Дуавел все още не разбираше, й позволяваше да слуша.
Тя се чувстваше неимоверно поласкана, но освен това прекрасно разбираше на каква опасност я излага доверието на човек като Ентрери. С тази обезпокояваща мисъл Дуавел приседна тихо на най-близкия стол и се заслуша внимателно, търсейки издайнически знаци.
Първият (и най-изненадващ) бе онова, което забеляза върху един стол, опрян на отсрещната стена — полупразна бутилка муншейско уиски.
— Виждам ги навсякъде, на всеки ъгъл из долнопробните улици на това проклето място — тъкмо казваше Ентрери. — Самохвалци, гордо извадили белезите и оръжията си на показ. Мъже и жени, обзети от жажда за слава дотам, че забравят какво в действителност искат да постигнат. Със зъби и нокти се стремят към върха, а славата и почестите, за които копнеят, отдавна са не средство, а едничката им цел.
Въпреки че Ентрери почти не заваляше думите си, за Дуавел беше очевидно кой бе преполовил бутилката уиски.
— Откога Артемис Ентрери си губи времето с обикновени улични крадци? — обади се тя.
Убиецът се закова на място и я погледна безизразно.
— Забелязвам ги, защото добре знам колко голяма е славата ми. И именно заради нея мнозина биха дали мило и драго да забият нож в гърдите ми — отвърна той и отново закрачи напред-назад. — Как биха се прочули тогава! Знаят, че остарявам и смятат, че започвам да ставам по-бавен… и не са далеч от истината. В действителност не мога да се движа така бързо, както преди десет години.