Паула Лайт
Слугините
„Остави големите приказки за устойчивостта и пестеливостта на българина“ — каза ми веднъж с въздишка един мой приятел — икономист, с когото разговаряхме за ниските доходи и за постоянните инфлационни процеси. — „За да можем все някак да оцеляваме в нашата страна, дължим го само на слугините. Можем да наречем слугинска и цялата си икономика“ — засмя се накрая той.
Замислих се по въпроса и колкото повече мислех, толкова по-страшно ми ставаше. Защото човекът беше прав. В широкия кръг на познатите ми семейства едва ли не във всяко трето жената — майка и съпруга — не си беше в къщи, при мъжа и децата, а на гурбет в Гърция, Испания, Италия, Израел. Една малка част работеха в селското стопанство, но повечето бяха или домашни прислужници „на къща“, както се изразяват те, или болногледачки на възрастни хора. Естествено, срещу минималното за тази страна възнаграждение, което обаче представлява колосална сума за стандарта на България. И често, много често целите семейства — съпруг и деца — се прехранват с нерадостния и робски труд на слугините. Само този труд прави покупвателната ни способност различна от нулева и спасява всички от гладна смърт.
Ще кажете, какво лошо има в това? Няма срамен труд. Разбира се. Иска ми се, обаче, да ви споделя какво във всичко това за мен е не само лошо, но и срамно за България и трагично.
В стихията на прехода много образовани, високо квалифицирани и интелигентни жени останаха без работа. Ако в едно предприятие се налагаха съкращения, първи „изгърмяваха“ жените — инженери, химици и архитекти. Тук жената трудно може да си намери работа по специалността и за нея остава само да се преориентира, да работи като шивачка, в кухня, като сервитьорка или продавачка. В деветдесет процента от случаите, разбира се, на дванадесет часов работен ден с непосилна норма или на минимална заплата. Накратко, за да се труди, на българката пак й се налага да зареже семейството си, но за жълти стотинки.
Още по-трагично е положението на пенсионерките. Жените вземат толкова жалки пенсии, че за да помогнат с нещо на семействата си, налага се на стари години, когато трябва да си стоят в къщи и да се лекуват, да грабнат бастунчето и куцук — куцук да се отправят на гурбет.
Познавам журналистки, преводачки, адвокатки и инженерки, които са вкусили горчивия слугински хляб поне за по няколко месеца, за да закърпят бюджета си.
Нека ви споделя няколко от трагичните последици, които виждам:
Повечето женици тръгват за чужбина ей така, на късмет — без да знаят и дума от съответния език и без да имат право на законно пребиваване в страната. Точно това положение ги прави лесни мишени за всякакви злоупотреби, тормоз, измами и страдания. Защото няма лош народ, но във всяко стадо си има мърша, а и много често е правило да се потъпче беззащитния.
Когато нямат виза да работят в съответната страна, хората лесно могат да бъдат превърнати в роби. Те нямат право на банкови сметки, на социални и здравни осигуровки, на сигнали и оплаквания до съответните институции, на защита.
Естествено, при това положение за черна и отблъскваща работа вземат драстично по-ниско възнаграждение от местните хора. Ако случайно попаднат на работодатели, които ги тормозят и третират като животни, не смеят да напуснат, нито да се оплачат, защото само с един сигнал до съответните служби, за да бъдат екстрадирани вън от страната и да получат злокобния „чер печат“ и да им се наложи да плащат глоби, без да имат пари за това.
Тъй като не могат да си открият банкови сметки, принудени са да държат спестяванията си „под дюшека“, което често води до кражби, грабежи, измами и други злоупотреби с кървавия им труд.
Незнаенето на език е другият ужасен проблем. Защото как да убедиш хората, че си разумен човек с достойнство и качества, с интелект и знания, ако поради езиковата бариера, си принуден да търпиш и да мълчиш като животно? Дори да разбират правата си и това, че са накърнени, жените не разполагат с възможност за комуникация, за да се оплачат и потърсят закрила.
При това положение, не виждам разликата между българския слугинаж и робството. На робите им режели езиците, за да ги лишат от правото на слово, а за нашите жени не се налага някой да прави това — те са принудени да мълчат и да блъскат като добичета.
Неотдавна ми споделиха следната история, случила се в съседна Гърция. Младо момиче постъпило да работи като бавачка в една къща в столицата. Детето било в трудната възраст на ранния пубертет и започнало да се държи ужасно с девойката. Замеряло я с камъни, заливало чаршафите й с вода, слагало сол в кафето й. Накрая, бавачката се оплакала на майката, но получила следния отговор: „Като не ти харесва, върви си в България!“