Особена жал изпитвам към старици над шестдесет години, тръгнали по света да гледат други старици и да си изкарват прехраната.
Една женица на около седемдесет, слабичка и съсухрена като стафида, ми разказа: „Дъщерята и зетят умряха, а внукът ми е кадърен и го приеха във ВИТИС. По корем ще се влача, но ще издържам детето да завърши.“
Друга една нещастница, на около седемдесет и четири години, сърдечно болна, замина за Виена да се грижи за старица на около осемдесет, със счупен крак, защото била на минимална пенсия, вдовица и не можела да си купува лекарствата, да се храни и да си плаща сметките.
„Най-хубавата работа, която имах, беше при една болна бивша учителка“ — въздъхна друга наша сънародничка, на шестдесет и осем. — „Вярно, вилата беше изолирана, а жената — луда и понякога при криза пищеше и виеше много страшно, но за тоалетната се обслужваше сама. Иначе“ — усмихна се тъжно — „душата ми се увоня на лайна“.
Мога да разказвам такива зловещи истории до безкрай, но пиша книга по темата със заглавие „Една нощ във Виена“, в сравнение с която романите на Стивън Кинг сигурно ще ви се сторят ведри и оптимистични.
А засега, да завършим с малко статистика: Във всяко пето или шесто семейство жената и майката е на гурбет. Повече от половината гурбетчийки заминават за чужбина, без да владеят езика. Повече от две трети от тях работят на повече от едно място и поне по дванадесет часа. Повече от деветдесет процента са слугини или болногледачки в частни домове, с минимално за съответната страна възнаграждение. Почти всички живеят мизерно и пестят доходите си, за да ги изпращат в България на семействата си.
Те дори не могат да запеят като в онази тъжна и прекрасна песен за „бялото облаче“ „Много мина, мъничко остана“, защото ще робуват до гроб. Жертви на любовта си, предаността си, на родината — мащеха и на националната ни трагедия. Героични и невинни, много по достойни от всеки политик, от всеки тарикат — търговец и от всеки „бизнесмен“, когото бих могла да посоча.
Понякога сме издигали паметници и монументи и по абсурдни поводи и сме героизирали абсурдни личности. Аз мисля, че трябва да издигнем мемориал на българската жена — робиня. Вместо жезъл, да изваяме метла, вместо лавров венец — собствената й побеляла от мъки коса, вместо ореол — онази светла доброта и търпение, с които носи кръста си. И всеки, който има сърце и достойнство, трябва да коленичи пред нея.