Наконец, благополучието влезна в къщата.
Раков предлага изведнъж двайсет и пет лева заплата и, за голямо учудване, бащата се не търгува и великодушно се съгласява.
Питат тогава за знанията на момичето. Момичето не знае нищо, не е слугувало никъде, но това малко значи.
— На харизано магаре петалата се не гледат — шушне с тържествуващ вид Раков на жена си.
— Щъ го държа това свинче баре вода да ми носи, докат си намера по-свясна слугиня, па щъ му дам пътя — мисли си лукаво госпожа Ракова; — или вярва тоя гламав шоп, че толкова пари се дават на едно диво говедце, на което ще трябва да слугувам?
Но, да спи куче под камък. Сега шопът и дъщеря му са приети като високопоставени гости. Едвам наяденият гювеч (при вълнения от голяма радост охотата се губи), приготвен от деликатните ръце на подпредседателката на двете женски дружества в столицата, минува в разположение на гостите. Един голям огън в кухнята с празничен светлик освещава пиршеството им. Господин Раков и госпожа Ракова ги гледат и не можат да им се нарадват.
Като ги снабдиха и с топла постелка, завивка и възглавница, оттеглиха се в спалнята си, след като им пожелаха учтиво лека нощ.
В тая криза от слуги учтивостта към тях е задължителна.
Но преди да си легне, госпожа Ракова слезе долу, та даде някакви наставления на слугиичето и се върна в спалнята.
През нощта Раков и жена му имаха по едно силно сепване всякой: него го пробуди внезапна мисъл, че той даже не попита за името на момичето и на селото му — опущение важно; ней й се пристори, че се хлопа дворската порта. За да се успокои, тя зема свещта и отиде да надникне в кухнята; огънят още гореше и освещаваше широкораззиналите уста на шопа, който хъркаше като циклоп; девойчето спеше също.
Тогава тя се върна успокоена.
Сутринта е студ. Раков се събужда, гледа, че жена му я няма в стаята.
— Отишла е да нагоди слугинчето, за да накладе огъня. Слава богу, слава богу.
И той се увива с удоволствие в юрганя, защото чува, че навън пищи фъртуната.
Влазя жена му. Лицето й е изменено, уплашено.
— Шопът и момичето ги няма — каза тя — излезли, както се види, още много рано.
Раков скокна от леглото си.
— Полиция! Дръжте! — извика той.
И се спусна по бели гащи навън; но като се досети, че това е лудост, повърна се. Няколко секунди и двамата стояха с ръце скопчени и неподвижни като статуи.
— Пак нещо си ги оскърбила снощи — каза Стоян най-после на жена си. — Ти не умееш да въртиш слугиня кротко, човешки. Поне сега не можеш мене да кривиш; аз дадох тройно повече, отколкото бащата можеше да поиска.
Госпожа Ракова не прие тоз укор. Напротив, всичката вина е на мъжа й: защо не е питал за името и селото на слугинята, за да може да я търси, ако побегне, и защо не е земал ключа от пътната порта, за да не може да побегне? Взаимните окривявания и натяквания между съпрузите се продължаваха без никаква полза.
Но никой не се сети да рече лошо за побягналите…
Ракови нямаха слугиня.
След няколко месеца госпожа Ракова, един пазарен ден, съгледа побягналото шопкинче при едни други селянки, които продаваха кокошки.
Тя го улови сърдито за лакътя.
— Защо бега тогава, мари момиче?
Момичето се уплаши и хвана да се дърпа. Но една от селянките, леля й, обясни загадката на госпожа Ракова: бащата на момичето нямал намерение да я дава за слугиня, но като замръкнал него ден в София и не щял да пренощува в хана, за да не харчи — много стипца бил човекът — изпросил гостоприемство от Ракови по разправения по-горе начин!
Тия глупави шопи, а?…