Ядосах се, че скъсах вестника. Бих могъл да го използвам като доказателство срещу престъпника.
Едвам се напъхах в претъпкания влак. Докато се полюшвах на дръжката, чудейки се кой от приятелите ми е замислил този чудовищен план, погледът ми попадна върху вестника, който четеше човекът до мен. Вестникът беше друг, ала независимо от това, и в него имаше статия за мен. При това две колонки по-дълга!
— Какво… — едва успях да промълвя.
Човекът вдигна очи, погледна ме, след това погледна моята снимка във вестника и отново впери очи в мен. Побързах да му обърна гръб.
Какъв мръсник! Почувствах, че се задъхвам от гняв. Престъпникът беше залял с фалшиви издания цялата железопътна линия! Не само аз, но всички във влака бяха прочели статията. Опитваше се да ме превърне в посмешище, да подрони репутацията ми! И без съмнение, негова крайна цел бе да ме подлуди! Поех с пълни гърди застоялия въздух на купето. Дявол да го вземе! Няма да се дам толкова лесно! Няма да му позволя да се меси в живота ми!
— Ха-ха-ха-ха-ха-ха-ха! — изсмях се с пресипнал глас. — Да полудея ли? Никога! Нищо ми няма! Ха-ха-ха-ха-ха-ха!
Както обикновено, когато наближихме станция „Шинджуку“ говорителите изпращяха:
— Шинджуку. Шинджуку. Моля, пътниците за Яманоте да се отправят към перона за Яманоте. Следващи спирки Йоцуа, Канда и Токио. За сведение на пътниците: в шесто купе пътува господин Цутоми Моришита; тази сутрин той изпи една бутилка мляко за закуска. Е, приятен ден на всички!
В службата ме посрещна обичайната обстановка. Освен че, когато влизах някои от колегите ми ме изгледаха продължително и си размениха многозначителни погледи. „Одумват ме нещо“ — помислих си аз.
След като разчистих натрупаните на бюрото ми материали, отправих се към стаята на машинописките. В мига, в който ме видяха девойките изпънаха лица и заблъскаха безжалостно по клавишите на машините. Очевидно до този миг бяха обсъждали именно мен и сега бързаха да наваксат работата.
Без да поглеждам към Акико приближих се до Хирума Сакамато и я помолих да излезе с мен в коридора.
— Някой вчера да е разпитвал за мен?
Изглеждаше готова да се разплаче. Отвърна ми с треперещ глас:
— Съжалявам. Не знаех, че са репортери от вестника. Не можех да си представа, че подобна статия би могла да излезе.
— Какви бяха тези хора?
— Бяха четири-пет души. Заобиколиха ме по пътя към дома и започнаха да ми задават всякакви въпроси за вас.
— Хъммм.
Обмислях чутото. Заговорът определено надхвърляше въображението ми.
Малко след обяд бях повикан от шефа на нашата секция.
— Видях тазсутрешните вестници — поде той, след като приключихме с деловите въпроси. Не знаех какво да отвърна. Шефът ме надари с убийствена усмивка и се наведе към мен.
— Е, очевидно пресата прекалява. Струва ми се, че е много шум за нищо.
Така рече, но на мен ми беше ясно, че умира от желание да разбере какво всъщност става.
Работата налагаше да отскоча до друго учреждение, така че слязох на улицата и махнах с ръка на едно такси. Шофьорът бе надул радиото.
— Закарайте ме до Гиндза 2-Чоме.
— Е? К’во каза?
— Гиндза, 2-Чоме.
— Гиндза, кое Чоме?
— Две! Две!
Най-сетне той кимна и потеглихме.
Музиката бе прекъсната от съобщение:
— А сега — новините в два часа. На спешно събрание тази сутрин правителството взе решение за забрана, конфискация и преустановяване нелегалното производство и разпространение на „кикотещите се торбички“, които напоследък придобиха широко разпространение. „Кикотещата се торбичка“ представлява играчка с форма на торба, която имитира гръмогласен смях. Забраната е предизвикана от нарастващия брой среднощни позвънявания, при които покоя на гражданите е бил нарушаван от такива торбички. Злонамерени шегаджии позвъняват на някого към два часа през нощта и след това закачват към слушалката „кикотеща се торбичка“. Според някои това е в нарушение на закона. Други новини. Днес, господин Цутоми Моришита дойде навреме на работа. Съобщено ни бе, че веднага след като пристигнал, той се отправил към стаята на машинописките и повикал госпожица Хирума Сакамато в коридора, където двамата са провели продължителен разговор. Темата на този разговор не е известна. Веднага след като получим допълнителна информация ще ви я съобщим. Междувременно, господин Моришита се отправи с такси към района на Гиндза по работа на компанията. Днес, в Министерството на Здравеопазването…
Шофьорът спря радиото. Реших, че му е доскучало.
Наистина ли бях придобил такава широка популярност? Затворих очи и се замислих. Възможно ли бе моята скромна персона изведнъж да придобие сензационна известност в обществото? В края на краищата аз бях един обикновен служител на „Касуяма“. Кой би могъл да се заинтересува от мен? Този шофьор, например. Известно ли му е кого вози в колата си. Може би вече ме е познал? Или пък въобще не е чувал за мен?