Реших да опитам.
— Ей, ей, шофьора. Знаеш ли кой съм аз?
Шофьорът надзърна в огледалото за обратно виждане и огледа лицето ми.
— Срещали ли сме се преди?
— Не. Никога.
— Тогава откъде ще те познавам?
След миг той ме заговори.
— Ти да не си някоя звезда?
— Не. Не съм звезда. Аз съм обикновен служител.
— В телевизията ли работиш?
— Не. Никога не съм стъпвал в телевизията.
Шофьорът се разсмя.
— Че тогава как искаш да те познавам?
— Прав си — кимнах аз. Спомних си за новините, които чух преди малко. Говорителят дори знаеше, че съм се отправил към Гиндза и то с такси. Явно някои ме следеше отблизо. Хвърлих поглед назад. Движението беше прекалено гъсто за да мога да установя дали някой следва именно нас. Всяка кола ми изглеждаше подозрителна.
— Струва ми се, че ни следят — рекох на шофьора. — Можеш ли да се отървеш от тях?
— Ами аз дори не знам кои са — отвърна объркано той. — Пък и цялото това движение.
— Мисля, че е онази черната лимузина. С репортерското флагче.
— Е, в такъв случай ще видя какво мога да сторя. Но ако питаш за мнението ми, май страдаш от мания за преследване.
— Всичко ми е наред — отвърнах нервно аз. — Да не вземеш да ме закараш в психиатрията.
След сума ти друсане и разтакаване по разни околни пътища най-сетне пристигнахме в Гиндза.
— Поне те отървах от черната лимузина — заоправдава се шофьора. — Надявам се, че ще бутнеш нещо отгоре.
Нямах избор. Дадох му 500 йени бакшиш.
С необичайна вежливост бях посрещнат в учреждението в Гиндза. Лично директорът изтича насреща ми, разговорът, който последва бе изпъстрен с комплименти по мой адрес. Останах изненадан — обикновено в тази компания с мен работеше един дребен чиновник. Когато приключихме и излязох да потърся кола, открих че пред вратата ме очаква същото такси. Младият шофьор проточи шия през прозореца и ме повика:
— Господине!
— А, още ли си тук? Чудесно. Закарай ме обратно в Шинджуку.
Когато седнах отзад шофьорът ми подаде обратно моите 500 йени.
— Какво, нещо не е в ред ли? — запитах го аз.
— След като слязохте, включих отново радиото и в новините започнаха да говорят за вас. Казаха, че сте попаднал на таксиджия-мошеник, който не само ви е прекарал по обиколни пътища, но ви е одрусал 500 йени отгоре за бакшиш. Дори съобщиха моето име!
— Разбирам — кимнах аз. — Нали ти казах, че ме следят.
— Както и да е. Вземете си, моля, тези проклети 500 йени.
— Не се притеснявай. Можеш да ги задържиш.
— В никакъв случай! Настоявам да си ги вземете!
— Добре, убеди ме. Все пак, ще ме закараш ли обратно в Шинджуку?
— Ами как да откажа? Нали веднага ще го съобщят по радиото.
Поехме към Шинджуку. Постепенно започнах да осъзнавам, че заговорът срещу мен е с невъобразим размах. Нима моят невидим враг е подкупил всички масмедии? Кой, по дяволите, стои зад всичко това и защо? Не ми оставаше нищо друго, освен да следвам хода на събитията, предначертани от някой друг. Докато обмислях всичко това внезапно забелязах, че в небето над нас лети хеликоптер. Носеше се ниско, в бръснещ полет над покривите.
— Мисля, че и на идване го видях — обади се шофьорът. — Искате ли да се обзаложим, че това са хората, които ви следят.
Разнесе се страхотен гръм, небето се обагри от яркочервено зарево. Вдигнах поглед за да видя как огромна огнена топка простира пипала във всички посоки. Хеликоптерът се бе блъснал в една десететажна сграда. Вероятно вниманието им е било напълно съсредоточено върху това, което става на земята и пилотът не е забелязал опасността.
— Така ви се пада, глупаци. Хи-хи-хи — смееше се шофьорът с истеричен глас. Очите му гледаха безумно и аз реших, че ще е неразумно да остана задълго в компанията му.
— Спомних си нещо — рекох аз. — Ще ме свалиш ли тук?
Всъщност, бях се сетил, че наблизо имаше психиатрична лечебница.
— Но къде отивате? — запита шофьорът.
— Не е твоя работа — отрязах го аз.
Навън беше ужасно горещо. В приемната на болницата трябваше да чакам 20 минути. Най-сетне дойде и моят ред. Когато влязох, докторът откъсна очи от малък поративен телевизор. Тъкмо предаваха репортаж за вертолетната катастрофа.
— И небето се задръсти — изкоментира докторът. — Също като в моята чакалня.