Кимнах, след това започнах да разказвам с объркан глас събитията от последното денонощие. Не разполагах с много време, в службата ме очакваха.
— Снощи говореха за мен по телевизията. Тази сутрин всички вестници са публикували статии за мен. Във влака… по радиото… зад гърба ми всеки… къщата ми, дори таксито, което наех се подслушват… заговор с невероятен размах… дори хеликоптерът, който току-що се разби преследваше мен.
Докторът ме наблюдаваше напрегнато, на челото му се появиха бръчки. Най-накрая махна с ръка да млъкна и започна да крещи:
— Защо не дойде по-рано! Симптомите говорят за напредване на заболяването, не ми остава нищо друго освен да те хоспитализирам принудително! Всичко е от ясно, по-ясно. Мания за преследване. С фантазно-образен характер и халюцинаторно мислене. Класически случай на шизофрения. За щастие, личността все още е запазена. Трябва незабавно да бъдеш приет в Университетската болница. Ще ти напиша талон.
— Почакайте малко — почти извиках аз. — Говорих малко объркано, та сигурно не сте ме разбрали правилно. Искам да кажа, че това което ви разказах не е халюцинация. Всичко е истина. Аз съм само един обикновен служител, а по петите ми непрестанно се мъкнат репортери, душат и за най-дребната случка в живота ми. Дойдох само за съвет, не искам нищо повече. Мисля, че по-скоро тук става дума за анормално поведение на цялото общество, за параноични тенденции в нашите мас медии. Това, което искам от вас е да ме посъветвате как да съхраня разсъдъка си в това ненормално обкръжение.
Докторът поклати глава и вдигна телефона.
— Думите ти само потвърждават моята диагнозата — рече той. Внезапно ръката му замръзна върху циферблата. Той се втрещи в екрана на телевизора, където отново показваха моята снимка. Очите му бяха изцъклени.
— А сега, минути с последните новини за господин Моришита — обяви говорителят. — След като напусна учреждението в Гиндза, господин Цутоми Моришита, служител на компанията „Касуяма“, отново взе такси и се отправи обратно към службата си в Шинджуку. По пътя обаче, той внезапно промени решението си и поиска да слезе от таксито. В момента господин Моришита се намира в Клиниката по Психиатрия на болницата „Такехара“… — на екрана се появи снимка на фронталната част на болницата. — Все още не ни е известна причината, поради която господин Моришита е посетил тази болница.
Докторът ми хвърли кръвясал поглед. Ченето му беше увиснало, устата му се движеше беззвучно.
— Значи вие сте известен — изхриптя той.
— Не, нищо подобно — посочих телевизора. — Нали чухте? Аз съм един обикновен служител. Обикновен човек. И независимо от това, цялата нация е в течение на моя всекидневен живот. Ако това не е ненормално, тогава кажете ми какво е?
Докторът бавно се изправи на крака и се отправи към шкафчето с медикаменти.
— Преди малко, — поде той — искахте да ви посъветвам как да живеете в ненормално общество без да загубите разсъдъка си. Въпросът сам по себе си е противоречив. Обкръжаващата среда е дело на хората, които живеят в нея. Така че, за нейната очевидна ненормалност в случая допринасяте и вие. Следователно, ако средата е ненормална, това означава, че вие също сте ненормален.
Докторът ми подаде шишенце с малки бели таблетки, на което пишеше „успокояващо“. Междувременно, мисълта му продължаваше да тече.
— Тоест, ако въпреки всичко вие продължавате да настоявате, че сте запазил разсъдъка си непокътнат, това автоматически ни води до извода, че средата е нормална, а ненормалният сте вие. Ето, че бях прав — лудият, в края на краищата сте вие!
Той надигна мастилницата от бюрото и я изпи на един дъх. След това се строполи на стола и захърка.
— В една смахната утрин, щом слънцето се скрило двамата му цапнали по чашка мастило… — тананикаше си сестрата, която в този момент влезе в кабинета. В ръката си бе стиснала голямо шише мастило. Тя захапа гърлото на шишето, отпи юнашка глътка и се просна върху доктора.
Напуснах болницата без да получа отговор на измъчващите ме въпроси. Навън бе все така задушно.
Веднага след като се прибрах в службата, по телефона ме потърси Акико Микава.
— Съжалявам, че вчера отхвърлих вашата вежлива покана за чай — измърмори тя.
— Нищо — отвърнах аз малко резервирано. — Ще го преживеем някак.
Тя замълча, очевидно очакваше да подновя поканата си. Изглежда осъзнаваше, че обществените симпатии са на моя страна и се опасяваше от критични бележки по неин адрес в пресата. Аз също мълчах. Мълчанието се проточи.
Накрая въздъхнах и я поканих.
— Какво ще кажеш за тази вечер?
— За мен ще е удоволствие.