Веднъж, след доста време реших, ей така, за проба, да поканя Акико да излезе с мен. Предложих и да се срещнем след работа.
Тя отказа. Това не ме наскърби особено.
След месец вече никой, освен най-близките ми приятели не помнеше лицето ми. Един ден, когато се връщах от работа, във влака едно момиче ме загледа с озадачено изражение.
— Божичко — прошепна тя на приятелката си. — Този съм го виждала някъде. Не мога да си спомня къде точно.
Приятелката и ми хвърли презрителен поглед.
— Този ли? — отвърна тя с досада. — И той е никой като всички останали.