— Тя ще бъде просто приятна — каза мистър Езмънд.
— Точно така. Приятна, разбира се. Мис Дейл е привлекателна жена. Това никой не може да отрече. Тя има спокоен нрав, сговорчива е по природа и обича да доставя удоволствие на хората. Това напълно би ме задоволило.
Мистър Езмънд се усмихна любезно, стана и се отправи към вратата.
— Мога ли да ви се обадя? — попита внезапно Фъргюсън.
— Имате визитната ми картичка. Можете да ме намерите на този телефон до седемнадесет часа. Но дотогава ще трябва да решите. Времето е пари, нашите разписания трябва да се спазват.
— Разбира се — съгласи се Фъргюсън. Той се изсмя неискрено. — Все още не вярвам нито дума от всичко, което ми казахте. Аз дори не знам какви са условията ви.
— Умерени, уверявам ви, за човек с вашето положение.
— И сигурно не бива да си спомням, че някога сме се срещали и разговаряли с вас?
— Естествено.
— И вие наистина ще бъдете на този телефон?
— До седемнадесет часа. Довиждане, мистър Фъргюсън.
След като Езмънд си отиде, Фъргюсън забеляза, че ръцете му треперят. Разговорът го бе разстроил и той реши незабавно да го заличи от паметта си.
Но това не се оказа толкова лесно. И макар че съвсем съвестно се наведе над книжата си, като заставяше писалката си послушно да пише, той си припомняше всяка дума, казана от Езмънд.
Служба „Премахване“ бе научила по някакъв начин за недостатъците на съпругата му. Езмънд бе казал, че тя е свадлива, ругателна и заядлива. Колкото и неприятно да му беше, той бе принуден да признае, че това е истина. Трябваше един страничен човек да прецени нещата с трезви, безпристрастни очи.
Той се залови отново с работата си. Но в това време влезе мис Дейл със сутрешната поща и мистър Фъргюсън бе принуден да признае, за кой ли път, че тя е изключително привлекателна.
— Това ли е всичко, мистър Фъргюсън? — попита тя.
— Моля? Да, поне засега — отвърна Фъргюсън. Той дълго гледа към вратата, след като тя си излезе.
Беше му невъзможно да работи повече. Реши да си отиде незабавно у дома.
— Мис Дейл — рече той, като си обличаше палтото. — Налага ми се да изляза. Страхувам се, че ще се натрупа доста работа. Ще ви бъде ли удобно да останете да поработите с мен една-две вечери тази седмица?
— Разбира се, мистър Фъргюсън — отвърна тя.
— Няма ли да попреча с това на някои ваши планове? — опита се да се пошегува Фъргюсън.
— Какво говорите, сър.
— Аз ще… аз ще компенсирам загубата на време. Довиждане!
С пламнали бузи той побърза да напусне кантората.
У дома жена му тъкмо приготвяше прането за пералнята. Мисис Фъргюсън бе дребна безцветна жена с малки тъжни бръчки около очите. Изненада се, като го видя.
— Рано се връщаш — каза.
— Нещо лошо ли има в това? — попита Фъргюсън с бодрост, която го изненада.
— Не, разбира се…
— Ти какво искаш? Да се убивам от работа в онази кантора ли? — озъби се той.
— Кога съм казвала?…
— Бъди добра да не спориш с мен — рече Фъргюсън. — Не се заяждай!
— Не се заяждам! — изкрещя мисис Фъргюсън.
— Ще отида да полегна малко — каза Фъргюсън.
Той се изкачи на горния етаж и застана пред телефона. Нямаше вече никакво съмнение — всичко казано от Езмънд бе истина.
Погледна часовника и с изненада откри, че бе вече пет без четвърт.
Фъргюсън започна да крачи неспокойно пред телефона. После погледна визитната картичка на Езмънд и образът на елегантната, привлекателна мис Дейл изплува пред очите му.
Той се втурна към телефона.
— Служба „Премахване“. На телефона мистър Езмънд.
— Обажда се мистър Фъргюсън.
— Да, сър. Какво решихте?
— Реших… — Фъргюсън стисна здраво слушалката. Помисли си, че имаше пълното право да постъпи така.
И все пак бяха женени от седемнадесет години. Седемнадесет години! Бяха имали и добри, и лоши дни. Беше ли честно, беше ли наистина честно?
— Какво решихте, мистър Фъргюсън? — повтори Езмънд.
— Аз… аз… не! Не се нуждая от вашите услуги! — изкрещя Фъргюсън.
— Убеден ли сте, мистър Фъргюсън?
— Да, напълно. А вас трябва да ви пъхнат зад решетките. Дочуване, сър.
Той затвори слушалката и внезапно почувствува как от плещите му падна огромен товар. Бързо слезе долу.
Жена му готвеше говежди ребърца — ястие, което никога не бе понасял. Но това нямаше значение. Бе решил да не се дразни от дребни неща.
Звънецът на входната врата иззвъня.
— О, сигурно идват за прането — каза мисис Фъргюсън, като се опитваше едновременно да размеси салатата и да разбърка супата. — Би ли отворил, моля те?