— Разбира се. — Сияещ от новопридобитото си самозадоволсво, Фъргюсън отвори вратата. Понесли огромен брезентов чувал, двама униформени мъже стояха отвън.
— От пералнята ли сте? — попита Фъргюсън.
— Служба „Премахване“ — отвърна единият от мъжете.
— Но аз нали ви казах, че не искам…
Двамата мъже го сграбчиха и със сръчност, придобита от дългата си практика, го напъхаха в чувала.
— Нямате право! — изпищя Фъргюсън.
Чувалът над него се затвори и той почувствува, че го носят надолу по алеята. Изскърца врата на автомобил и той внимателно бе поставен на пода му.
— Всичко в ред ли е? — чу той жена си да пита.
— Да госпожо. Имаше промяна в разписанието. Но все пак успяхме да ви обслужим.
— Радвам се — чу я той да казва. — Такова удоволствие ми достави днешния ни следобеден разговор, мистър Френч. А сега ме извинете моля. Обедът е почти готов и трябва да се обадя по телефона.
Колата тръгна. Фъргюсън се опита да изкрещи, но брезентът притискаше плътно лицето му.
Той отчаяно се попита кому ли щеше да се обажда тя по телефона? И как не бе подозирал?