Явление 3
Боздугански, сам.
Боздугански. Слугинята ме посрещна учтиво и каза, че госпожицата заръчала да почакам тука. Какво значи това? (Разхожда се с ръце отзад.) Сега вече Балтов трябва да ми даде служба. Сега именно имам най-голяма нужда да служа на милото отечество. Пхюй, мизерии и поразии, откак съм човек! Знам девет езика, способен съм за всяко нещо, имам ум да въртя цяло царство, а умирам от глад. Поразия! Всичко предприемах и във всичко фиаско. Ставах и вестникар. Не вървя. Спрях вестника на втория брой. Какво спечелих? Само седем абонамента, които събрах. И литература захващах — и от нея няма файда. Литературата е средство да умреш бавно от гладна смърт… Ожених се. Жена ми ме напусна на втората неделя. Не можа да ме оцени… (Мисли.) Тъжно ми става, като си помисля, че в България има хиляди и хиляди служби, а за мен няма служба. (Тупа с крак, навъсен.) Но аз няма да мра от глад! Или трябва да ида да работя с моето образование и таланти? Аз съм заслужил на България! Служба ми дай, господин Балтов! Три министерства сега имаш в ръка! Служба дай или смърт! Дай ми учител, дай ми в полицията — всичко приимам… Дай ми в краен случай инженерство, секретар или дипломатически агент, началник на пожарната команда!… Няма? Тогава има вакантна служба редактор на „Държавний вестник“… Аз съм се борил и жертвувал за народа. (Назърта към лявата врата.) Ах, каква лъскава женица! Автос-пиос? (Хваща се за корема.) Ох, нямам барем съпруга да ми утешава душата… (Поглежда из дясната врата.) Един простак. (Сяда на стола, вади един вестник из пазвата си и чете. Влиза Квасников.)
Явление 4
Боздугански и Квасников.
Квасников (без да вижда Боздугански). Ударих телеграф, че утре пристигам. Сега бабата ще го чете. Разгледах и Софията. Богата работа: палати, градини, файтони, върволяк, гърмеж, писнаха ми ушите. У нас — тихо. Там ми е по-добре. Тук на всяка стъпка развързвай кесията. (Боздугански сегиз-тогиз поотмества глава и поглежда.) На бабата от жълтото не купих. Седем лева искат; наши пари правят четирийсет и два гроша, аз с тях ще купя обуща на децата. Бабата нека си пие армеева чорба: хем стомаха оправя, хем не опива. (Съглежда Боздугански.) Кой си, ваша милост?
Боздугански. Много сте любопитни, господине. (Продължава да чете.)
Квасников (ниско). За служба иде. (Високо.) Господин Балтова ли чакате?
Боздугански. Да. (Чете пак.)
Квасников. Защо го дирехте?
Боздугански (намръщено). Каквото имаме да приказваме, с него ще приказваме, господине.
Квасников (ниско). Какъв е строг! Додява ми тоя човек тука. (Високо.) Той ще се забави. Кой бяхте, да му кажа?
Боздугански (оставя вестника и става). Понеже толкова горещо желаете да знаете, аз съм Страхил Божидарович Боздугански.
Квасников (стреснато, ниско). Ах! Този е оня, с револвера.
Боздугански. Какво ме гледаш тъй?
Квасников (ниско). Тоя не е дошел за добро.
Боздугански (ниско). Трябва да е от провинцията някой. (Високо.) Вие приличате на селски чорбаджия, а чорбаджиите живеят от потта на сиромасите; ето защо ги не обичам.
Квасников (гледа го гузен.)
Боздугански. Какво ме гледаш тъй? Аз не мога да търпя чорбаджийски погледи.
Квасников (ниско). Трябва да се вика полицията. Може да извади и да гърми, както се пули. (Високо и усмихнато.) Не, аз гледам това ей. (Показва един медал, окачен на верижката на часовника му.)
Боздугански. Любопитствувате? Този медал получих в Букурещ за един пожар.
Квасников. За един пожар?
Боздугански. Да, господине. Аз служех тогава в пожарната команда. Срамота, но какво? Нуждата заставя човека на всичко, тъй ли? И вестниците писаха. Всред пламъците се хвърлих и приех в обятията си една примряла прекрасна графиня… В оная минута забравих омразата си против аристократите, тъй ли е?
Квасников (озърта се, ниско). Не иде никой.
Боздугански. Кой бяхте вие?
Квасников. Квасников, от Харманлий.
Боздугански. Щом сте от провинцията, вярвам да не сте чели интересната брошурка Преследваната добродетел и потъпканите таланти в края на XIX век, или фатализъм. (Вади из пазвата си книжка и му я подава.)