Квасников. Не викай, клепоухо муле! (Подиря го.)
Хоров. Ръждив мозък! Мракобесник! Бухал!
Квасников. Чапкънино! Баща ти е бухал! Тьй ли се приказва на стар човек? (Дига една подвързана книга въз него.) Хай вън! Аз съм сега господарят тука.
Хоров. Дурак! (Изглежда го свирепо и излиза, като хлопва вратата.)
Квасников (сам). Я го виж мечи син! Добре, че го не пернах с това… (Усмихва се.) И аз станах големец един път в живота си. Що ми трябваше? Ама сякаш тоя кехлибар в главата ми играеше ръченици и ми казваше: „Не му казвай кой си, не му казвай! Стани министър!“ (Смее се.) Е, ама съм лош и аз. Никола не би го приел тъй… Затова с тия сурови нърави все си остаям Станчо Квасникът. Нали го рекли: „На бодлива крава господ рога не дава.“ (Влиза Илия отдясно, в шопски дрехи, на глава със солдашка фуражка.)
Явление 13
Квасников и Илия.
Квасников. Кого дириш?
Илия (натъртено). Дирим госпожицата. (Озърта се.)
Квасников. Ти кой си?
Илия. Вестовоят бях на батарейния командир капитан Шийков. Днес ме уволниха.
Квасников. А! Ти ли си, дето ми казваха, че искаш служба разсилен? Ти си орач, защо не идеш да ореш нивите на баща си?
Илия (ухилено-срамежливо върти си фуражката). Не можем в село.
Квасников. Хубава работа. Ами ако всички селяни станат разсилни и министри и зарежат ралото, тогава ние, гражданите, ще измрем от глад?
Илия. Тъй вярно.
Квасников. Вярно зер. Как те викат?
Илия (прав, високо, с войнишки тон). Илия Петрунов пионер от третята батарея от четвъртий Търновски артилерийски на негово височество княз Александър първий полк!
Квасников. Ух ух, ух! Оттука до Ловеч дълго!… (Ниско.) Ето го сега и тоя шоплак, и той засладил за служба, ралото му тежи. Кой го знай, може в душата си да мисли един ден министър да стане. И защо да не стане? Министрите не се раждат, а ги правят. Днес едно дърво да вземеш и да му речеш: „Стани министър!“ — и то ще се оминистерй… Но аз да ида да ударя един телеграф до бабата, па пак ще се видим с Никола следобед. (Излиза отдясно. Влиза Аничка отляво.)
Явление 14
Аничка и Илия.
Аничка (без да види Илия, който стои по военному). Аз съм много развълнувана. И госпожа Шийкова е във възторг от него — те се и родеят. Всички го считат прелестен кавалер… Чувствувам, чувствувам, но това, което чувствувам, сама не смея да си го определя добре и не смея да го назова с името му. (Мисли.) Колко младежи ме обикалят! Колко обожатели! И аз съм равнодушна: все ми се чини, че това е за министерската дъщеря, а не за мене. А този… Имам нужда от успокоение, да събера мислите си. (Мисли.) Мигар го любя вече? (Съглежда Илия.) Какво има, Илия?
Илия. Госпожата ме проводи да предам на вас това писмо. (Сваля си шапката и вади едно писмо.)
Аничка (взима плика). Ти обичаш ли Стоянка?
Илия (хили се срамежливо и си върти фуражката). Не смея да кажа, годподин капит…
Аничка. Аз знам, аз знам, и тя те обича.
Илия. Тъй вярно.
Аничка. Ти си искал служба разсилен?
Илия. Тъй вярно, господин капит…
Аничка. Добре. Тая служба ще ти бъде зестрата на Стоянка. Ти само да я обичаш, тя е добра мома. (Разпечатва полека плика.)
Илия. Слушам.
Аничка (ниско). Ето две сърца щастливи, които никакво съмнение не мъчи. За тях бъдещето е открито, животът е прост и лесен. (Високо, като разтваря писмото, усмихната.) Капитанът строг ли е?
Илия. Добър е.
Аничка. А госпожата?
Илия (нерешително). И тя е харна.
Аничка. Лъжеш, побиваше тя.
Илия. Само веднаж. Изгубихме копринения й пещемал на банята.
Аничка (на себе си). Какво има да ми пише госпожа Шийкова? Преди два часа бях при нея! (Гледа в плика.) В плика други плик. Чий е? (Разтваря вътрешното писмо.) Ох! От господин Хоров! (Вчита се няколко време.) Прави ми любовно признание! (Излиза бързешката отляво.)
Илия (сам). Госпожата заръча да й върна плика разписан. Да почакам госпожицата. (Вади из пазвата си кутийка с огледалце, огледва се и суче нещо под носа си.) Сега, най-напред, на Стоянка да купя ботинки с ластици, да се радва… Па рокля вече! — със сукман я не ща… А тати как ли ще се зачуди, като ме види с оная разсилнишка униформа с лъскави пуговици — капитанът ми хариза своите. (Мисли.) Но когато стана писар в министерството, да не би да се намъкне някой път в канцеларията със съдраната си шапка и цървули. Не, аз трябва да му кажа да не ме посрамява… После ще стана… Какво да стана? Секретар. Не, по искам околийски началник със сабля и екселбанти… У! И тати тогава ще ми дойде на гости и ще рече: „Ти ли си бре, Илийчо?“ (Мисли.) Па и пенсия ще имам. И копринено чадърче ще й взема, с бяла кокалева дръжка… Да се пази да го не счупи, че ще я тупам. И като иде на пазар в петък, ония нашенки… (Гледа към цветарника.) Какви хубави цветя! (Мирише цветята.) Дали да взема едно за Стоянка? (Посяга. Влиза Стоянка.)