— Не е ли романтично? — отново попита Мери. — Защо не ми поръчаш нещо?
— Време е да си тръгваме обратно — отвърна Кен. — Ще се хвана на бас за „папките“ ни…
— Не бъди глупав — рече тя и разтвори менюто.
— … премигват като луди — завърши той, защото вече беше на собственото си ниво на некомпетентност.
Келнерът се появи. Носеше бяла риза и старомодни черни панталони. Кен се опита да погледне лицето му, но това се оказа невъзможно. В менюто имаше само три пункта:
РАЗХОДКА
СТАЯ
КЪЩА
Мери посочи СТАЯ и преди да затвори менюто, те вече се намираха в клиновидна класическа стая и бяха седнали на ръба на леглото. Сега Кен можеше да надникне по-надолу в блузата й. В действителност той видя как двете му ръце се протегнаха и прихлупиха двете пълнички, съвършени гърди на Мери97. Зърната й бяха големи и кафяви като препечени бисквити. През френските прозорци на стаята се виждаше Айфеловата кула и булеварда.
— Мери — каза той, докато тя му помагаше да й вдигне полата. Тя се усмихваше с усмивката на Мери и легна по гръб с навити около кръста й блуза и пола. Отдолу, откъм булеварда Кен чу интимното „туп-туп“, докато в това време тя разпростря свободно идеалните си закръглености.
— Април в Париж — произнесе Мери и червените й заострени връхчета на пръстите дръпнаха долните му гащета в една единствена посока и…
Той я целуна по сладката уста и каза:
— Мери!
Връхчетата на пръстите й отново дръпнаха долните му гащета в една единствена посока и…
И отново целувка по сладката уста и въздишка:
— Мери!
А връхчетата на пръстите й дръпнаха долните му гащета в познатата посока и…
Той, пак я целуна по сладката червена бисквитена уста и каза:
— Мери!
Жандармерийската свирка изсвири и те отново се оказаха в кафенето. Върху масичката с форма на сърце, поставена върху тротоара, лежеше менюто.
— Хареса ли ти това? — рече Мери. — Само не казвай, че се чудиш.
— Нещо като това ли? Обожавам го — отвърна Кен. — Но не трябва ли да се връщаме?
— Обратно ли? — сви рамене тя и той не знаеше защо го направи. Сега Мери държеше в ръцете си чаша със зелена течност.
Кен отвори менюто и келнерът без лице незабавно се появи.
В менюто имаше три пункта и преди Мери да посочи някой от тях, той показа КЪЩА и масичката и келнера изчезнаха. Двамата се оказаха в „стая без прозорци“ и с изключение на десятка каро, останалите лежаха с лица надолу.
— Защо ти винаги искаш да разваляш всичко? — попита тя.
— Не съм… — започна Кен, но не успя да довърши. Папката му премигна, мястото за изчакване се прекъсна и той си отиде.
— БЕШЕ романтично — настоя Кен678 няколко периода по-късно, след като отново се срещна с Мери97 в обичайната точка — в „прозореца“ на „коридора“ между „копия“ и „проверка за точност“. — Заобича ли го?
— Затова ли бе толкова нервен?
— Бях нервен ли?
Тя се усмихна с усмивката на Мери.
— Защото тъкмо сега ставам нервен — рече Кен. — Защото „Април в Париж“ не е истинска част от „Майкросърф офис 6.9“.
— Сигурно е. Това е вътрешна среда.
— Това е точно един тапет. Не предполагахме, че ще се окажем ВЪТРЕ.
— По-скоро е „великденско яйце“ — отвърна Мери97. — Не предполагахме, че ще започнем служебен романс.
— Служебен романс — каза Кен. — Нима това сме имали?
— Ела с мен и ще ти покажа — рече Мери и той го направи. И тя го направи.
И той го направи и тя го направи и те го направиха. Той се срещна с нея три пъти през тази седмица и три пъти през следващата, използваше всеки момент, който можеше да икономиса. Паважът и кафенето все още го правеха нервен, но Кен678 обичаше клиновидната класическа стая. Той обичаше и зърната на Мери — така големи и така кафяви като препечени бисквитки. Обичаше блузката и полата й, навити около кръста, докато тя лежеше по гръб с разтворените си идеално закръглени неща, обичаше и звукът „туп-туп“, както и червените заострени връхчета на пръстите й и полусмъкнатите й френски малки гащички, които се явиха като нов момент. Обичаше и нея.
В края на краищата това бе любовна история.
Проблемът бе, че Мери97 никога не искаше да се връща обратно в „Майкросърф офис 6.9“. След клиновидната класическа стая тя желаеше да се разхожда по булеварда с цъфналите кестени или да стои в кафенето, наблюдавайки вдървените фигури, които в далечината слизаха от файтоните или се качваха в тях.
— Романтично ли е? — казваше и въртеше зелената течност в чашата си.
— Време е да се връщаме — отговаряше Кен. — Хващам се на бас, че „папките“ ни вече премигват като луди.