— Някакви данни за предишни прояви на насилие?
— Мисля, че няма.
— Не ти ли се струва, че това е доста голяма крачка — от пиянство и хулиганство към хладнокръвно жестоко убийство?
— Кой знае? — сви рамене Мередит. — Може да е бил като бомба със закъснител, която просто изчаква подходящото време, за да избухне. А може би просто едва сега го хващат. Както и да е, задачата ни е не да му правим психологическа характеристика, а просто да се погрижим да бъде осъден, и то бързо. Маршал не иска да допускаме никакви грешки.
— Това пък какво значи? — попита Лора, засегната от намека. Двамата с Маршал така и не бяха възстановили напълно приятелските си отношения след последния случай на убийство, който, честно казано, тя почти бе успяла да провали, макар че в края на краищата всичко се бе оправило.
— Не се обиждай. Това е просто въпрос на политика. Първичните избори са след по-малко от три месеца и Маршал е уплашен. Не му стига, че през ноември ще трябва да се изправи срещу някой републиканец, ами и сега му се налага да вложи цялата си енергия и пари, за да се пребори с друг демократ. Не иска да се разсейва и не желае да дава никакви козове на противниците си. Освен това семейството на жертвата е доста влиятелно.
— Кои са те?
— Те са от окръг Колумбия. Бащата е военен хирург. Преди няколко години е оперирал хернията на президента. А майката е секретарка на някакъв сенатор. Вече са се свързали с кмета.
— Идеално — промърмори Лора. — Точно това ни липсваше — още малко напрежение. — Обикновено спокойната, поне що се отнася до натиска на обществото, атмосфера в кабинета на областния прокурор през последните няколко години се бе превърнала в арена на политически борби. Само тази година няколко доста нашумели случая — за щастие тя нямаше нищо общо с нито един от тях — се бяха провалили, а броят на жалбите, отнесени към Върховния съд, се беше увеличил. Един съдия дори беше заплашил, че ще започне да пуска затворници от окръжния затвор на Фултън, ако областният прокурор не вземе конкретни мерки срещу препълването му. При тази ситуация едва ли най-подходящото нещо би бил някой шумен процес за убийство, свързан с властите във Вашингтон.
Мередит долови уплахата на Лора:
— Успокой се. Случаят е ясен. Колко често се случва да заловят престъпника, преди да е успял да се отърве от трупа?
Наближаваха полицейския участък.
— Ако всичко е толкова елементарно, защо просто не му предложим да се признае за виновен и да преминем към някой от другите случаи? — попита тя и даде мигач.
Мередит се замисли.
— Не — отсече. — Става въпрос за углавно престъпление и Маршал иска да доведем работата докрай.
С други думи, смъртно наказание. Лора стисна устни. Мередит знаеше мнението й за смъртното наказание в Джорджия. Тя пък знаеше какво мисли шефката й по въпроса — че такива са законите на щата и че те са длъжни да се съобразяват с тях и да ги прилагат. Точка. Обикновено не се стигаше до смъртно наказание и на Лора много й се искаше то да се размине и този път. Нямаше нужда да спори с шефката си. Първо, защото беше безсмислено и второ, защото вече бяха пристигнали в участъка.
Сградата на полицейския участък бе грозна, но практична. Лора и Мередит показаха значките си на портиера и бързо бяха въведени в стая, където няколко ченгета — някои от които можеха да бъдат разпознати по униформите, а други по уморените изражения и изкривените вратовръзки — пиеха долнокачествено кафе. Сред полицаите изпъкваше Карлтън, който изглеждаше бодър и елегантен.
— Хей — поздрави ги той, — радвам се, че успяхте да дойдете? — Отвори някаква врата в другия край на стаята и надникна вътре. — Вече си има и адвокат. Служебният му защитник дойде преди около половин час.
— Какво измъкнахте от него, преди да се появи адвокатът му? — попита Мередит.
— Почти нищо — отвърна възрастен детектив, когото Лора не беше виждала преди. — Повтаря все същото — намерил колата, ключовете били на таблото и той просто се опитвал да я върне на законния й собственик.
Мередит се усмихна:
— Добре звучи. — Подаде ръка на детектива: — Радвам се да те видя отново, Алекс. Познаваш ли помощничката ми Лора Частейн?
— За мен е удоволствие — отвърна мъжът и се здрависа с младата жена. — Аз съм Алекс Девъру. Доста хубави неща съм чувал за вас.