Знам, че това е по-ужасно от всичко, което си си представяла. Съжалявам, че нямах смелостта да ти го кажа по-рано. Но не бяхме сигурни. Какъв би бил смисълът да ти разказвам нещо толкова ужасно, без да съм сигурна, че е истина?
Даяна поклати глава:
— Никога не бих могла да го кажа на мама. Кой е бил този човек, Лора? Как можем да го намерим?
— Мишел може и да не знае името му, но със сигурност ще ни даде някаква информация. Добре ли си?
— Ако питаш дали съм ти ядосана, не съм. Разбирам защо не си ми казала. Обаче искам да удуша малката мръсница в съседната стая и Шон Толивър, и другия човек, който и да е. Те са пълни боклуци и аз ги мразя. Мразя ги! — Тя се изправи със стиснати юмруци. Лора беше доволна да я види, че излиза от пасивното състояние, в което се бе намирала до момента, но много добре съзнаваше, че Даяна прави едва първата крачка по дългия и мъчителен път на психическо възстановяване, който щеше да продължи през целия й живот.
— Ще се погрижим за тях, като започнем с Мишел. Тя със сигурност ще отиде в затвора.
— Но ние й обещахме…
— Какво сме й обещали? Какво право имаме да й обещаваме каквото и да било? Вече не съм заместник-областен прокурор. Нямам правото да сключвам сделки. А ако бъде предявено обвинение в убийство, не можем да направим абсолютно нищо. Не, тя сама влезе в капана. Но ще трябва да си поиграем с нея още малко. Ще можеш ли да продължиш да участваш в играта?
— Да.
— Тогава нека да се върнем и да се опитаме да измъкнем колкото се може повече информация от нея. Ще се обадя на Емили и ще откарам Мишел във фермата, но едва след като имам ясна представа за това кой е бил бодигардът.
Те излязоха от банята. Крег, застанал с гръб към стаята, гледаше през прозореца. Раменете му бяха отпуснати. Разговорът в тази хотелска стая бе поставил началото на нов път и за него.
Мишел пушеше цигара и сменяше с дистанционното управление каналите на телевизора.
— За какво ставаше въпрос? — попита.
— Мишел, ще те отведа във фермата, но трябва да ни разкажеш повече за бодигарда. Той също е замесен в случилото се и няма да си в безопасност, преди и той да бъде арестуван, нали разбираш?
— Ама вече ви казах, че не си спомням името му! Как мога да си спомня нещо, което най-вероятно никога не съм знаела?
— Помисли добре — предупреди я Лора, — защото ако той знае, че в момента говориш с нас, сигурно ще се опита да направи нещо, за да те спре. — Думите постепенно достигнаха до съзнанието на малката егоистка. Тя остави дистанционното и погледна Лора. — Каза, че е бил голям. Какво имаше предвид — висок, як или и двете?
Мишел разпери широко ръце:
— Предполагам, че и двете. Беше рус или поне русоляв. Косата му не беше толкова светла като моята.
— Колко беше висок? Сравни го с Шон. Колко по-нисък от него?
— Господи, предполагам, че Шон е около… колко?
— Два метра и пет сантиметра — заяви Крег.
— Онзи мъж трябва да е бил над метър и осемдесет, но все пак бе доста по-нисък от Шон.
— Защо реши, че е полицай? — попита Лора.
— Не знам. Предполагам, че по държанието му. Беше много надут, сякаш охраняваше не някакъв тъп спортист, а самия президент. През цялата вечер се опитваше да организира всички около нас, да кара хората да се отдръпнат настрана и други подобни глупости. Направо ми писна. Обичайният му бодигард не е такъв.
— Помисли си добре. По някое време на вечерта запозна ли се с него?
— Предполагам.
— Опитай се да си спомниш. Ръкувахте ли се?
— Едва ли. Бяхме в къщата. Я да видя… Той пристигна, а аз все още се обличах, слязох долу, защото си търсех чантичката и Шон ми каза: «Мишел, това е еди-кой си.» А! — сепна се тя. — Д. Името му започваше с Д. Това може ли да ви помогне?
— Може би — отвърна Лора, а сърцето й биеше лудо. — Да не е било Дон?
Мишел се замисли:
— Да, Дон! Точно така. Освен това беше доста нахален — непрекъснато ми оглеждаше задника. Да, той беше.
На Лора не й беше необходимо нищо повече, за да е сигурна, че става въпрос за Дон Арчър. До този момент й се бе струвало странно, че някой наемен бодигард би взел толкова присърце задължението да охранява клиента си, че да убие човек. Извършилият подобно нещо трябва да е имал и друг мотив. Дон Арчър бе имал мотив в момента, в който е разпознал човека, проснат в безсъзнание на улицата. Той сигурно е видял в лицето на Лорънс някаква заплаха. А единствената причина за това според Лора бе, че той е бил тайнственият бял мъж, предложил на Лорънс да подава от свое име чужди проекти.