Лора погледна Крег:
— Дон Арчър. Той отговаря за охраната на кмета.
— И мислиш, че той е вършил черната работа за кмета и приятелчетата му ли?
— Звучи логично. Ако е мислел, че Лорънс представлява някаква опасност, ще е имал мотив да се отърве от него, нали?
Крег не беше особено убеден:
— Според мен нещата са се развили така, както предположихме отначало. Бодигардът — който и да е той — мести тялото на човека, когото мисли за мъртъв, за да може по-късно да се отърве от трупа. Когато се оказва, че жертвата не е мъртва, се появява проблем. Не може да отиде в болница, не може да се обърне и към ченгетата.
— Тогава защо не са ти се обадили? Ако всичко е било просто поредната изцепка на Шон Толивър, защо така и не си научил за нея? Някой доста се е потрудил или за да отърве задника на Толивър, или по някаква друга причина. Мислиш ли, че някой обикновен бодигард би си дал чак толкова зор?
— Не знам — отсече Крег. — Мисля, че е време да оставим ченгетата да се заемат със случая. Повикай Хемингуей и Девъру.
— Чакайте — намеси се Мишел, останала с погрешното впечатление, че все още тя определя правилата. — Казах, че не искам ченгета.
Лора я погледна разярено:
— А кой очакваш да арестува Толивър и Арчър? Да не си мислиш, че ще правим граждански арест? Преди да тръгнат да арестуват когото и да било, трябва да вземат показанията ти. За съжаление, опасявам се, че само моята дума няма да им е достатъчна.
Мишел се нацупи, но не каза нищо. Лора се свърза с Карлтън и му даде адреса. С надеждата да умилостиви свидетелката и да я накара да сътрудничи на полицаите, тя реши да позвъни и на Емили. На домашния телефон се включи секретарят и Лора започна да прелиства тефтерчето си, за да намери номера на мобифона на Емили.
— Емили, ти ли си? Лора се обажда. Чуваш ли ме?
— Чакай малко. Само да оставя това пиле… Вече те чувам. Какво става?
Лора й обясни положението:
— Надявах се да можем да я подслоним при теб за няколко часа, най-много за една нощ, докато сме сигурни, че лошите са под ключ.
— Няма проблеми. Ти ще останеш ли?
— Най-вероятно не. Мисля, че трябва да се върна веднага щом я настаня. Имам страшно много работа, но някой ще дойде да я вземе утре.
— С удоволствие ще се погрижа за нея. Всеки твой приятел…
— Не бих се изразила за нея точно така. Много съм ти задължена, Ем.
— Една вечеря във фермата ми ще изравни сметката.
С пристигането на Карлтън и Алекс в стаята изведнъж стана тясно. Мишел бе като буреносен облак и заяви, че ще говори само след като си поръча нещо за ядене. Когато поръчаната от нея салата пристигна, тя започна да я чопли и да преповтаря разказа си. След това Лора добави извода, който си бе направила за самоличността на бодигарда. По лицето на Девъру се изписа изненада и тревога, но той си замълча. После двамата с Карлтън започнаха да разпитват Мишел за подробностите.
— Твърдите, че не можете да си спомните къде сте се блъснали или къде сте вечеряли, така ли? — попита Карлтън.
— Да. Всъщност може би бяхме в «Нава». Май така беше. Шон обича това място.
— Добре. Можете ли да си спомните пътя, по който се движехте, когато си тръгнахте от ресторанта?
— Не — отсече тя и взе последната скарида от купата със салата. — Попитайте Шон. Той със сигурност ще си спомни.
Карлтън и Алекс си размениха многозначителни погледи. Лора прехапа устни и успя да се въздържи да не се засмее.
— Разкажете ни нещо повече за бодигарда — смени темата Девъру.
— Какво ви интересува? Беше висок, не колкото Шон — но кой е висок колкото него? — и от погледа му ме побиваха тръпки. Не беше този, който обикновено охраняваше Шон. Казваше се Дон. Тя твърди, че бил някой си Дон Арчър. Аз лично не знам.
Девъру изглеждаше объркан:
— Дон Арчър не работи извънредно. На хората, отговарящи за сигурността на кмета, им е абсолютно забранено.
Лора се изкашля:
— И на теб ти е било забранено да работиш извънредно без разрешително, но това не ти е попречило да го правиш.
— Различно е — отвърна леко троснато Алекс. — Не съм на толкова висок пост като Дон, пък и не съм толкова забележим.
— Може просто да е вършил услуга на Дарил Майкълс — предположи Лора. — Те са доста добри приятели, нали?
— Може би — отвърна замислено Девъру. — Каква кола караше бодигардът? Сигурно поне това си спомняте.
— Не знам — промърмори Мишел. — Беше черна или тъмносиня. Не беше нито беемве, нито мерцедес, това поне съм сигурна. Тях мога да ги разпозная от двайсет метра — добави гордо тя.