Нямаше я. Дежурният полицай ги изгледа учудено — не бе чул нищо нито за Емили, нито за Девъру. Еймъс взе телефона на Лора и повторно се обади на диспечера в полицейското управление на Атланта. Размени няколко реплики и с разтревожено изражение върна телефона на Лора.
— Не са успели да се свържат с Девъру.
Той се обърна към дежурния и се легитимира като полицейски служител.
— Колко души са на дежурство тази вечер? — попита Еймъс.
— Около седем — прозвуча лаконичният отговор.
— Шерифът тук ли е?
— У дома си е. Мога да му се обадя.
— Направи го. Може ли да ни предоставите някой полицай? Трябва да отидем във фермата на Емили Бейли. Нали знаете къде се намира?
— Разбира се. Какво е станало?
— Не сме съвсем сигурни. Госпожица Бейли се съгласи да приюти в дома си свидетелка на убийство, а може би в момента някой се опитва да се добере до тази свидетелка. От полицейското управление на Атланта трябваше да дойде да я вземе един детектив, но не можем да се свържем с него.
Очите на дежурния се разшириха от учудване:
— Вече пратих кола към фермата. Ще се обадя да съобщя, че и вие отивате.
— Кажете на колегата си да не влиза вътре. Този човек е въоръжен и е изключително опасен, разбирате ли ме? Предайте му да се оглежда за кола от полицейското управление на Атланта.
— Ще му предам — отсече дежурният, взе радиостанцията и започна да се опитва да установи връзка с патрулната кола.
— Еймъс — попита Лора, — какво мислиш да правиш?
— Отивам там — заяви той, извади пистолета от кобура си и го провери.
— И аз идвам.
— Не! Ти оставаш тук.
— Познавам фермата — възпротиви се тя.
— Нямам време да споря с теб. Ако дойдеш, ще седиш в колата.
— Добре.
Дежурният полицай прекъсна разговора им:
— Колата е на път за фермата. Ще изчакате ли да чуете какво е положението там?
— Не. Тръгвам. Кажете му, че съм с черен джип «Уагъниър» с номер от окръг Фултън. Ще се срещнем във фермата. Свържете се с шерифа и пратете още няколко коли за подкрепление. Готова ли си? — обърна се той към Лора.
— Да — отвърна, въпреки че бе изтръпнала от страх. — Да тръгваме.
> 32
Фермата на Емили се намираше само на няколко километра от Клейтън. Лора и Еймъс следваха главното шосе към северния изход на града, после свиха на изток по един по-тесен път и стигнаха до вечно разтворената порта, която маркираше началото на фермата.
Еймъс мина покрай портата, без дори да намали.
— Подмина я! — извика Лора.
— Знам. Нали до конюшнята има черен път?
— Да. Точно след ливадата до конюшнята. Там ли отиваш?
— Да. Ще скрия джипа до конюшнята и после ще мина през поляната до къщата. Така ще мога да се приближа незабелязано.
Лора посочи пътя, който водеше до конюшнята. Преди да завие, Еймъс изгаси фаровете.
— Няма нужда да разгласяваме пристигането си — заяви, докато караше внимателно по изровения черен път. Лунният сърп осветяваше местността, макар че от време на време се скриваше зад облаците. За щастие пътят вървеше право напред и беше сравнително лесно да се следва и в тъмното. След неколкостотин метра пред тях се появи силуетът на голямата конюшня. Еймъс се приближи до нея и спря.
— Добре — отсече той. — Ти стой тук и да не си мръднала. Ако чуеш или видиш нещо, незабавно се обаждаш на дежурния в Клейтън и на полицейското управление в Атланта, разбра ли?
— Да.
Той се протегна, изгаси лампата в купето и слезе от колата.
— Еймъс? — прошепна тя, когато той стъпи на земята.
— Да?
— Моля те, внимавай — промълви Лора, като се опитваше да овладее треперещия си глас.
— Винаги внимавам. Най-вероятно всичко е наред. Просто взимам някои предохранителни мерки, както бихте казали вие, адвокатите. — Той понечи да тръгне, но после неочаквано се обърна и бързо я целуна. Преди Лора да успее да реагира, той вече се бе отдалечил. Тя седеше в тъмната тиха кола и все още усещаше допира на устните му върху своите.
От време на време беше достатъчно светло, за да може да види часовника си. Минутите се нижеха бавно. Тя имаше чувството, че вече повече от час седи сама в колата, но часовникът й показваше, че са минали едва пет минути. Еймъс сигурно вече бе стигнал до къщата. Ако всичко е наред, скоро ще се върне.
Минутите отминаваха изключително бавно. Най-накрая, неспособна да издържи на напрежението, Лора тихо отвори вратата и стъпи на земята. Носеше ежедневен костюм и мокасини. Чакълът под краката й леко изхрущя, но на Лора й се стори, че шумът е по-силен от фойерверки. Тя не посмя да помръдне, докато отново не се възцари пълна тишина. После внимателно започна да си проправя път към далечния ъгъл на конюшнята. Откри, че може да се движи доста безшумно, и успя да стигне до целта си, без да направи нещо, което да я уплаши особено силно.