Лора се намръщи и смени темата:
— Какво ще кажете за времето на смъртта? Имате ли въобще някаква информация?
— Ами, и да, и не. Има някои белези като степента на посиняването и на разлагане, които ни дават най-обща представа за времето на смъртта. Но не мога да бъда особено конкретен. Честно казано, при този случай има няколко данни, които са доста объркващи.
— И кои са те? — попита Лора.
— Да започнем от известното ни за времето на събитието. За последен път човекът е видян да напуска кабинета си в петък вечер, а трупът му е намерен в багажника на колата в понеделник късно през нощта или рано сутринта във вторник.
— Да.
— Това означава, че най-ранният час на смъртта е петък вечер, тоест около осемдесет часа преди откриването на трупа. Ако предположа, че още в момента на излизането от кабинета си се е натъкнал на убиеца, след осемдесет часа бих очаквал в трупа вече да са настъпили съответни изменения — напреднала фаза на посиняване и начална степен на разлагане.
— Какво открихте?
— Посиняването на трупа отговаряше на състоянието на жертва, убита преди около четирийсет и осем часа. Изследвах и степента на разлагане. Като вземем предвид температурата, можем да очакваме, че разлагането ще започне доста бързо. Ако трупът наистина е бил в багажника на колата два дни, щяха да се наблюдават начални признаци на разлагане, най-вероятно щяхме да бъдем свидетели и на така нареченото «замърсяване от насекоми».
— Да разбирам ли, че е нямало такова?
— Не и в степента, която бих предположил. Разбира се, трупът бе сложен в чувал, което доста би ограничило достъпа на насекоми — замислено промърмори той. — Както виждате съществуват противоречиви данни, които затрудняват определянето на времето на смъртта. Някои фактори потвърждават хипотезата за настъпването на смъртта в самото начало на определения от нас период, докато други съответстват на изменения, свързани с по-късен час на убийството.
— Възможно ли е да е бил… съхраняван някъде?
— Да, има вероятност трупът да е прекарал известно време на място, където температурата е била по-ниска, отколкото в багажника на колата. Подобна хипотеза не бива да се пренебрегва — добави Купър с равен, отегчен тон.
— Това би ли ви помогнало да определите часа на смъртта?
Патологът сви рамене:
— Не особено. Донякъде разширява времевия период, но смъртта си е смърт. Умираш, сърцето ти спира да бие, кръвта се събира на определени места. Започва процес на разлагане, но той няма определена схема на протичане. Струва ми се, че се опитвате да ме накарате да се обвържа с някакво прибързано твърдение — заяви той обвинително.
— Нищо подобно. Не е необходимо да свидетелствате за времето на смъртта, защото поне до момента обвиняемият не е посочил никакво алиби. Това, което ме притеснява, е наличието на някои несъответствия или по-скоро аномалии и при другите физически доказателства.
— Много неприятно. Задачата ми обаче не е да успокоявам притеснени прокурори. Ако нямате нищо против, смятам да се върна към работата си.
Сепната от внезапната му грубост, Лора скочи на крака:
— Разбира се, извинете ме, че загубих толкова много от ценното ви време в опит да разреша някакво си жестоко убийство. Няма нужда да ме изпращате. Много ми помогнахте.
«Ама че дръвник» — помисли си тя, докато крачеше по коридора. Ясно бе, че професията му не е от най-романтичните, но малко учтивост едва ли би му навредила. Докато запалваше двигателя, на Лора й хрумна, че целият град е в лошо настроение. Радваше се, че вечерта има среща с Еймъс — каквото и да бяха пуснали по канализацията на Атланта, то явно не му влияеше.
> 7
Когато пристигна пред къщата на Еймъс, пред гаража му вече имаше две други коли. Едната — лъскаво мицубиши — виждаше за пръв път. Другата — тъмночервен пикап марка «Форд» — й бе до болка позната. Тя се замисли дали да не подмине къщата на Еймъс и да не си отиде първо вкъщи, за да избегне повторната среща с Дон Арчър. Но заради Еймъс си струваше да изтърпи дразнещото присъствие на приятеля му.
Тя приближи колата до бордюра, паркира, среса се набързо и освежи червилото си. Остави чантата с тоалетните си принадлежности на задната седалка, защото знаеше, че ако я видеше с нея, Арчър щеше да пусне една от похотливите си глупашки усмивки, а може би дори и някоя остроумна забележка. Като затръшна вратата на колата си малко по-силно от обикновено, Лора се запъти към къщата на Еймъс.
В задния двор се дочуваха гласове и тя предпочете да не отключва предната врата с ключа си. Така беше по-добре — не искаше Арчър да знае, че тя има ключ от къщата на Еймъс. Като разтегна устни в учтива усмивка, младата жена сви зад ъгъла.