— Не… Всъщност, ваша светлост, ние се срещнахме, но не постигнахме съгласие за начина, по който трябва да продължим при настоящите обстоятелства.
— Настоящите обстоятелства ли? За какво, по дяволите, говорите? Вие сте служебен защитник, а това тук не е Върховният съд. В моята съдебна зала няма място за никакви обстоятелства. Продължавайте!
— Да, ама… разбирате ли, не е ясно дали въобще би трябвало да представлявам обвиняемия на това изслушване…
— Ваша светлост, той не ме харесва — смотолеви злочестият новак.
— Значи е по-умен, отколкото предполагах. Ти! Обвиняемият!
— Да — отвърна клиентът и се ухили на объркването на адвоката си.
— Мога да се обзаложа, че си прекарал повече време в съда от защитника си, прав ли съм?
— Бих казал, че сте прав, ваша светлост — гордо прозвуча отговорът.
— Значи знаеш процедурата. Признаваш ли се за виновен или не?
— Не, ваша светлост, и искам да добавя, че този книжен плъх настояваше да се призная за виновен. — Мъжът презрително изгледа защитника. — Отвърнах му, че няма да се призная за виновен. Вече имам досие и ако кажа, че съм виновен, ще трябва за дълго да ме изпратите в кафеза. Не, господине, искам процес със съдебни заседатели — заяви обвиняемият с увереността на човек, който знае какво върши.
— Искаш ли този адвокат да продължи да те представлява, синко?
— Искам да му тегля един ритник в задника, ваша светлост.
— В залата се разнесе хихикане. Дори приставът с мъка се сдържаше да не се усмихне.
— Ваша светлост, клиентът ми… — опита се да се намеси зачервеният от притеснение защитник, но съдията веднага го сряза:
— Струва ми се, че клиентът ви е решил, че не се нуждае от защитата ви. Бих добавил, че според мен постъпва съвсем разумно.
Лора реши, че е време да се намеси. С риск да си навлече гнева на съдията, тя заговори:
— Ваша светлост, като се има предвид сериозността на обвинението, мисля, че клиентът трябва още веднъж да обмисли решението да освободи адвоката си.
— Вас пък какво ви засяга това? — сопна се съдията. — Ако човекът иска да говори сам за себе си — нека го направи.
— Не съм убедена, че обвиняемият напълно осъзнава тежкото положение, в което се намира, ваша светлост. Той вече е осъждан за углавно престъпление и ако бъде признат за виновен по настоящото обвинение, присъдата му ще бъде от двайсет и пет години до доживотен затвор. Тук не става въпрос за глоба за превишена скорост. Опитът и правните познания на обвиняемия може да са достатъчни за настоящото съдебно прослушване, но едва ли биха могли да му осигурят подходяща защита по време на процес.
Съдия Рут изумено разпери ръце:
— Не мога да разбера защо обвинението иска да си усложни работата, но ако съм научил нещичко за вас, госпожице Частейн, то е винаги да очаквам изненади. Обвиняемият! Наемете отново онуй кльощаво недоносче, което се нарича адвокат, и се постарайте да го постегнете.
Петнайсет минути по-късно, след като клиентът му вече бе на път към окръжния затвор, униженият защитник настигна Лора във фоайето на Съдебната палата.
— Благодаря, че ми помогнахте. Аз съм Ейвъри Даниълс. Вие сте Лора Частейн, нали?
— Да.
— Следвали сте с един мой приятел — Джим Норис. Когато разбра, че идвам в Атланта, ми каза да се оглеждам за вас.
— Предайте му моите поздрави.
— Много високо оценявам това, което направихте за мен. Той винаги ли се държи така?
— Норис ли? — попита Лора, като смътно си припомни образа на вечния неудачник и мърморко Джим и си помисли, че е съвсем логично да се познава с това хлапе.
— Не, съдия Рут. Винаги ли е такъв гадняр?
— Не е гадняр. Той е един от най-натоварените съдии в окръга и няма време да изнася уроци по право в съдебната си зала.
Ейвъри се засегна:
— Не трябва да ме учи на нищо. Много добре знам какво правя. Нямаше да настоявам клиентът ми да се признае за виновен. По дяволите, на слабоумен ли ви приличам? — Тя реши, че въпросът му е риторичен, и го остави да продължи:
— Просто му предложих да помисли върху възможността да се признае за виновен и той направо побесня. Извикаха ни, преди да успеем да изясним нещата. Срещнах се с него само пет минути преди да започне разглеждането на случая. И въпреки всичко си мисля, че трябваше да се признае за виновен и да се надява на по-лека присъда.
Лора поклати глава. Въпреки че беше прокурор, тя винаги се поставяше на мястото на защитата и в случая мислеше, че обвиняемият с пълно право бе настоявал за процес. Той вероятно имаше значителен опит със служителите на реда и закона и много добре знаеше, че каквото и споразумение да сключи с областния прокурор, резултатът ще бъде, че най-късно след четирийсет и осем часа вече ще е на път към щатския затвор. Ако настоява за процес обаче, ще прекара месеци, може би дори година и повече в далеч по-приятната атмосфера на окръжния затвор, където ще бъде близо до вкъщи, а ако има подходящите връзки, ще може да продължи да живее горе-долу, както и досега. А кой може да каже как ще протече делото по обвинението след една година? Свидетелите, които са го видели в магазина, може да са се преместили в друг град или пък да са забравили какво точно са видели — можеше и да успее да се измъкне. Лора би го посъветвала да отстоява искането си. Ако с приближаването на датата на процеса нещата все още изглеждаха зле, той пак би имал възможност да сключи споразумение, а от присъдата щеше да се приспадне излежаното преди процеса време.