— Почти нищо. Казват, че е самотник. Няма си приятелка, няма близки приятели. Дори и фирмата му е малко странна — има само няколко подчинени, секретарка и счетоводител. Наема хора за изпълнение на конкретни задачи.
— Това е съвсем нормално за неговия бизнес. Фирмата подписва договор и после наема независими програмисти да свършат работата.
— Наема доста младоци — студенти и дори гимназисти, които добре се оправят с компютрите. Почти никой от тях не знае нищо за личния му живот, освен това, че си пада по Стар Трек.
— Колко странно — засмя се Лора.
Карлтън сбърчи нос:
— Да, ама не си спомням на космическия кораб да има много негови чернокожи събратя.
— Не бъди такъв сухар — засмя се отново тя.
— Аз съм просто реалист — сви рамене детективът.
— О, стига, Карлтън — възрази му с усмивка Лора. — Ако имаше възможност и ти би карал лексус. Просто му завиждаш.
Той се захили:
— Как ли пък не! Да завиждам на някакъв паразит. Хайде, бе! — Той се изправи. — Все пак ти благодаря за помощта.
— Няма защо. Още сега ще се свържа с приятеля си в данъчното и веднага щом разбера нещо, ще ти се обадя. Успех.
— Да, успех в напразното губене на време. След ден-два този тип ще се появи изневиделица, а междувременно аз ще съм пропуснал някои истински случаи.
— Мърморко! Обади ми се, когато си в по-добро настроение, и можем да обядваме заедно — засмя се Лора.
Карлтън изсумтя и излезе.
> 2
Когато спря пред гаража си, видя, че джипът вече е там. Въпреки че беше сигурна, че ще е така, тя изпита облекчение. Извади торбата с деликатесите, които бе купила на път за вкъщи. Надяваше се храната да замести извиненията — огромна скарида с малки, блестящи като мъниста очи, аспержи и вино, което струваше повече от десет долара и с това тя нарушаваше един от принципите си, но това бе любимото вино на Еймъс. Бе купила и сладолед — повече за себе си, отколкото за приятеля си, но не само той беше имал тежък ден.
Лора внимателно затвори вратата на колата и тихо влезе в кухнята през задния вход. Не искаше да я вижда, преди да е успяла да разбере в какво настроение е той. Постави покупките на масата и погледна през прозореца към вътрешния двор.
Положението изглеждаше обещаващо. Беше си пуснал Синатра, което бе сигурен знак, че е в добро настроение. Лора щеше да се притесни, ако бе избрал Били Холидей с неговото меланхолично и мрачно настроение. Но Франк означаваше, че всичко е наред. Известно време тя наблюдава как Еймъс мажеше хоросан върху тухлите и внимателно ги поставяше една до друга.
Докато го наблюдаваше, Лора усети, че коленете й се подкосяват. И за двамата физическото привличане бе все още нещо, с което не бяха свикнали. Естествено, тя винаги бе намирала Еймъс Ковалски за изключително привлекателен мъж. Но сега той беше нейният привлекателен мъж, а това бе доста по-различно. До неотдавна отношенията им бяха изцяло професионални и тя ясно си спомняше обхваналото я притеснение, когато осъзна, че оглежда високото му тяло, квадратната челюст и зелените му очи. Само мисълта за това накара краката й отново да потреперят. Все още не можеше да повярва, че го беше ударила. Подготви обяснението си за случилото се сутринта. Пое дълбоко въздух и излезе през плъзгащата се врата към вътрешния двор.
— Добре изглежда — отбеляза тя, като се надяваше гласът й да звучи весело.
Той се обърна и й се усмихна. Определено не изглеждаше ядосан. Тя с облекчение отвърна на усмивката му, но тревогата не я напускаше.
— Закъсняваш — промърмори разсеяно той. — Харесва ли ти? — Изправи се и изтри ръце в изцапаните си панталони.
— Да, Еймъс. Много съжалявам. Наистина съжалявам. През целия ден се чувствах отвратително…
Той я погледна объркано:
— Защо? За какво?
— За тази сутрин. Не знам защо го направих. Съзнавам, че е непростимо.
— За какво говориш?
— Еймъс, аз те ударих.
— Така си беше — засмя се той. — По-точно, удари ме една нещастна съсипана жена. Добре, че обичам физическата работа. Якото ми тяло не усети нищо.
— Не ми се подигравай! Опитвам се сериозно да обсъдим случилото се.
— Какво има да му обсъждаме? Ти беше изплашена до смърт и трябваше да реагираш. Случайно аз бях наблизо. Реших, че е по-добре да съм аз, отколкото някой нещастен смотаняк в съдебната зала.
— Е, наистина имах възможност да срещна един такъв в съда, но в момента не говорим за това. В нашата връзка няма място за насилие…
Еймъс отметна глава назад и гръмко се изсмя:
— Ти на това насилие ли му викаш? Скъпа, не прави от мухата слон — смешно е. От кое списание извади тази реплика?