Час по-късно Лора спеше дълбоко пред телевизора, без да обръща никакво внимание на маневрите, головете, нарушенията и на всичко друго, което се случваше на ледената пързалка в Чикаго. Еймъс я събуди малко след единайсет.
— Пропуснах ли нещо? — прозя се тя.
— Нищо, освен най-вълнуващия хокеен мач на света — успокои я той.
— По дяволите. Разкажи ми какво стана. — Тя протегна ръце. Еймъс я подръпна, за да й помогне да стане. Може би я дръпна прекалено силно, защото тя залитна към него. Той я прихвана и я прегърна. Тя се вгледа в очите му:
— Хайде да оставим разказа за по-късно — прошепна с усмивка.
> 3
В прокуратурата нямаше нищо предсказуемо. Лора никога не можеше да предвиди кога плановете й за деня ще бъдат преобърнати с главата надолу от поредния нов случай. Тъй като беше в Отдела за тежки правонарушения, обикновено участваше в случаите с най-голям обществен отклик. Това правеше работата й вълнуваща, макар че понякога вълнението бе подобно на това да се разхождаш из минирано поле. Въпреки няколкото грешки през първата си година в прокуратурата, част от които можеха да доведат до сериозни провали, Лора бе назначена за заместник-началник на отдела. Много малка част от работата се извършваше без нейното участие и затова тя въобще не се учуди, когато във вторник сутринта влезе в кабинета си и разбра, че шефката й Мередит Гафни я търси. Лора грабна чашата с кафе и бележника си и без дори да включи компютъра, се запъти към кабинета на Мередит.
— А, ето те и теб — промърмори разсеяно шефката й. — Как е програмата ти за деня?
— Не особено натоварена — няколко срещи, съвещание в съда. Нищо, което да не мога да отменя. Защо?
— Карлтън Хемингуей каза, че е говорил с теб по случая с Лорънс Белю.
— Да, вчера. Помогнах му да събере информация за миналото на издирвания. Карлтън мислеше, че Белю сам е решил да изчезне за известно време.
— Сгрешил е. Белю е мъртъв.
— Какво е станало?
— Бил е пребит до смърт. Явно престъпникът е искал да задигне колата му. Господи! Защо хората просто не им дават проклетите ключове! — Мередит, която имаше петнайсетгодишна служба в прокуратурата, изглеждаше сурова и непреклонна, но Лора знаеше, че шефката й се вълнува от всеки случай, по който работеше. Веднъж Мередит й бе казала, че единствената причина да не се откаже от работата си, е, че си представя колко ужасно би се чувствала, ако просто взима вестника, чете за престъпленията и не може дори да се опита да направи нещо, за да помогне на жертвите.
— Кой е поел разследването? — попита Лора и се приготви да запише информацията.
— Разследването приключи — заяви за нейна изненада Мередит, която, като видя въпросително повдигнатите й вежди, обясни: — Открили са един тип, който е карал колата на Белю. Трупът е бил още в багажника. — Шефката поклати глава. — Каква изобретателност! Както и да е, Маршал иска всичко да мине гладко, така че отмени срещите си и ела с мен в управлението, където ченгетата са задържали нашия малоумник.
Лора побърза да изпълни заръката, докато тъжно размишляваше над факта, че и тя, и Еймъс, и Карлтън бяха сбъркали — и при тримата надеждата бе надвила над професионалния опит. Логично беше да се досетят, че е бил убит — заможните професионалисти не изчезват без някаква конкретна и основателна причина. Но на човек не му се иска да вярва в най-лошото, особено когато то се случва на някой добросъвестен гражданин. «Може и да сме наивни — опита се да се утеши тя, но наивността е за предпочитане пред цинизма.»
«А аз не съм циник — помисли си Лора, като излизаше от кабинета си. — Странно е, но е така.» Случилото се не беше първото жестоко и безсмислено убийство, на което се бе натъквала, но това не правеше работата по него по-лесна. Тя усети известна вина при мисълта за разговорите си с Карлтън и Еймъс за Лорънс Белю. «Той сигурно вече е бил мъртъв, а ние го обсъждахме по онзи неопределен и неангажиращ начин, свойствен за ченгетата и адвокатите. Той не е заслужавал такова отношение» — отсече мислено тя и взе твърдото решение да се погрижи за налагането на тежка присъда като един вид извинение към мъртвия за проявеното от нея неуважение.
Качиха се в поочуканата тойота на Лора.
— Кога ще си купиш нова кола? — промърмори Мередит.
— Кога ще ми повишиш заплатата? — попита на свой ред Лора. — Къде отиваме?
— Чероки Авеню — въздъхна Мередит.
— Какво друго знаеш? Как са хванали онзи тип?
— Не знам много повече от теб. Малко след полунощ някой се обадил в полицията и съобщил, че ще намерят колата в Къркуд пред къщата на — Мередит погледна бележките си — някой си Роланд Джарвис. Типичен неудачник. Има досие за дребни кражби и хулиганство. Май това е първият му опит да се зачисли към гилдията на истинските престъпници. Арестували са го около един през нощта. Заявил, че е «намерил» колата на гробището в Оукланд, но не могъл съвсем точно да обясни как трупът се е озовал в багажника й.