Старицата се запъти към Джоуи, държейки непохватно оръжието, очевидно решила този път да завърши работата. Но нещо не беше наред. Или Спайви беше привършила мунициите, или оръжието беше направило засечка, защото тя започна ядосано да се бори с него.
След като заглъхна ехото от последния изстрел, от дълбочината на планината се появи един мистериозен звук, който идваше от съседните пещери. Той непрекъснато нарастваше и увеличаваше объркването. Това беше един странен и плашещ звук, който Кристин можеше почти, но не съвсем, да идентифицира.
Оръжието беше направило засечка. Спайви успя да изкара една заклещила се в патронника гилза. Месинговият цилиндър изскочи във въздуха, отразявайки светлината на огъня и падна на пода, издавайки слаб звук.
Уика-уика-уика-уика. Странният звук като от пляскане на криле все повече се приближаваше, идвайки от дълбочината на планината. Хладният въздух вибрираше с него.
Спайви отмести леко погледа си от Джоуи и го насочи към входа от съседната пещера, през който преди няколко минути бяха влезли заедно с гиганта.
— Не! — извика Спайви. Изглежда знаеше какво идва.
И в този момент, Кристин също разбра.
Прилепи.
Едно бучащо, пляскащо с криле и носещо се бързо торнадо от прилепи.
Миг по-късно, те започнаха да нахлува в това помещение от съседните пещери. Бяха сто, двеста и дори повече. Те се издигаха към сводестия таван, пищяха пронизително, работеха усърдно с подобните на кожа криле и се стрелкаха напред-назад като кипящо множество, като лудо вихрещи се сенки към горната част на светлината от огъня.
Старицата ги гледаше втренчено. Тя говореше, но думите й се губеха в барабанния шум от рояка.
Прилепите спряха да пищят като един. Сега се чуваше само шумоленето, пърхането и съскането на крилете. Мълчанието им беше толкова неестествено, че изглеждаше по-лошо от писъците им.
Не, помисли Кристин. О, не!
Маниакалната самоувереност на Спайви се разби в покрова на това, всяващо страх събрание. Тя произведе още два изстрела в кошмарния рояк, което беше едно безсмислено и всъщност опасно нападение.
Дали провокирани от изстрелите или по друга причина, прилепите се спуснаха върху Грейс Спайви като едно-единствено същество, като един облак от малки черни машини за убиване, целите от нокти и зъби. Те раздраха нейния топлоизолиращ скиорски екип, хванаха я за косата, впиха нокти в старицата и останаха така. Спайви тръгна, олюлявайки се, да прекосява пещерата. Тя размахваше ръце и се въртеше, като че ли изпълняваше танц на ужаса или като че ли можеше да отлети с тях. Пищейки и викайки, тя се блъсна в една стена и все още с прилепите, вкопчени в нея продължи да се щура и залита.
Кайл направи две нерешителни крачки към нея и спря. Изглеждаше не толкова уплашен, колкото учуден.
Кристин не искаше да гледа, но не можеше да направи нищо. Очите й бяха приковани към ужасната битка.
Спайви сякаш носеше дрехи, съставени от стотици веещи се черни парцали. Лицето й изчезна напълно под тази парцалива дреха.
Освен пърхането и съскането на криле, прилепите поддържаха своето зловещо мълчание, въпреки че сега се движеха още по-френетично и с лоши намерения. Те я разкъсаха на парчета.
72.
Накрая прилепите утихнаха.
Спайви също беше неподвижна.
В продължение, може би, на една минута прилепите представляваха един жив черен погребален покров на тялото, потрепвайки леко, като подухвана от вятъра дреха. През втората минута тяхното неестествено мълчание стана още по-забележимо и изнервящо. Те съвсем не приличаха на обикновени прилепи, нито се държаха като такива. Освен учудващото навременно появяване и целенасочеността на тяхната атака, те притежаваха едно качество, което беше неопределимо странно. Кристин видя някои от малките тъмни зли глави с мигащи кървавочервени очички да се надигат и да се обръщат наляво, надясно, пак наляво, сякаш чакаха заповед от водача на тяхното ято. После, когато заповедта дойде с глас, който само те можеха да чуят, прилепите се издигнаха като един в пляскащ с криле облак и отлетяха обратно в другите пещери.
Кайл Барлоу и Чарли стояха мълчаливи и слисани.
Кристин не погледна мъртвата жена. Тя не можеше да откъсне погледа си от своя син. Той беше жив, колкото и невероятно и удивително да изглеждаше това. След целия ужас и болка, през които бяха минали и след като смъртта изглеждаше неизбежна, за нея бе трудно да повярва, че това помилване, в последната минута беше реално. Неоправдано, Кристин чувстваше, че, ако отмести погледа си от Джоуи, дори за миг, той ще се окаже мъртъв, когато го погледне повторно и че тяхното необичайно спасение ще се окаже илюзия или сън.