Чубака се върна при Чарли.
По ушите на кучето все още имаше засъхнала кръв.
Чарли се взря в очите му и го погали.
Раната от куршума в крака на Кристин бе престанала да кърви и болката от нея беше утихнала. Кристин се чувстваше с ясна мисъл. С всяка измината минута, тя разбираше все по-добре причината за тяхното оцеляване, което беше (сега тя виждаше това) подвластно не на интервенцията на свръхестествени сили, а на техните невероятни решителност и издръжливост. Увереността й се възвърна и тя започна отново да вярва в бъдещето.
За няколко минути, докато беше окървавена и безпомощна и Спайви беше се надвесила над Джоуи, Кристин беше се предала на едно нехарактерно за нея отчаяние. Тя беше в такова мрачно настроение, че когато разгневените прилепи бяха се отзовали на стрелбата и бяха нападнали Спайви, Кристин за кратко време беше си задавала въпроса, дали Джоуи, в края на краищата, не беше това, в което го обвиняваше старицата. Боже мой! Сега, когато Барлоу беше отишъл да доведе помощ, когато най-лошото от нейната болка бе преминало и вярата в нейното и на Чарли оцеляване нарастваше, тя наблюдаваше как Джоуи добавя несръчно няколко клони към огъня и не можеше да си представи как са могли да я обземат такива мрачни и глупави страхове. Кристин беше толкова изтощена, слаба и паднала духом, че беше станала възприемчива към безумното послание на Спайви. Въпреки че този момент на истерия беше минал и равновесието й бе възстановено, Кристин бе обезсърчена от осъзнаването, че дори тя, макар за кратко време, бе станала благодатна почва за лудостта на Спайви.
Колко лесно можеше да се случи това: един луд разпространява своите илюзии сред лековерните и скоро е налице една истерична тълпа или в този случай култ, който неговите последователи вярват, че е породен от най-добри намерения и следователно брониран срещу съмнения със стоманена самоувереност. Има зло, установи тя, но не в нейното малко момче, а в неизбежното привличане на човечеството към лесни, макар и нелогични, отговори.
— Имаш ли доверие на Барлоу? — попита Чарли от другия край на пещерата.
— Мисля, че да — отвърна Кристин.
— Той може по пътя надолу, да си промени намерението.
— Мисля, че ще доведе помощ — каза тя.
— Ако си промени намерението относно Джоуи, той дори не е необходимо да се връща. Може да ни изостави тук, а студът и гладът да свършат работата вместо него.
— Обзалагам се, че той ще се върне — каза Джоуи, изтупвайки от прах малките си ръце след добавянето на клоните към огъня. — Аз мисля, в края на краищата, че той е един от добрите хора. Нали така, мамо? Не мислиш ли, че той се един от добрите хора?
— Да — отвърна Кристин и се усмихна. — Той е един от добрите хора, миличък.
— Като нас — добави Джоуи.
— Като нас — потвърди тя.
Часове по-късно, но далеч преди падането на нощта, те чуха шум от вертолет.
— Вертолетът е съоръжен със ски — каза Чарли. — Той ще кацне на откритото място и спасителният отряд ще дойде оттам пеша.
— Отиваме си вкъщи ли? — попита Джоуи.
Кристин плачеше от облекчение и щастие.
— Отиваме си вкъщи, миличък. Ти по-добре си вземи якето и ръкавиците и започни да се обличаш.
Момчето изтича към купа топлоизолиращо спортно облекло в ъгъла.
— Благодаря ти — каза Кристин на Чарли.
— Аз те разочаровах — отвърна той.
— Не. Ние просто имахме малко късмет, накрая… Нерешителността на Барлоу и после прилепите. Но нямаше да стигнем дотук, ако не беше ти. Ти си чудесен. Аз те обичам, Чарли.
Той се поколеба да отговори по същия начин, защото приемането на Кристин означаваше приемане и на момчето. Това не можеше да се избегне. Той не се чувстваше напълно спокоен с момчето, въпреки че се опитваше да повярва в правилността на обяснението на Барлоу.
Джоуи отиде намръщен при майка си. Връзките за пристягане на качулката бяха твърде разхлабени, а той не можеше да развърже несръчно направения от него възел.
— Мамо, защо е трябвало да се слагат връзки за обувки по този начин под брадичката?
— Мислех, че вече наистина си добър във връзването на връзки за обувки.
— Добър съм — заяви гордо момчето, — но само, ако са ми на краката.
— Ами, мисля, че ние не можем да те смятаме за голямо момче, докато не се научиш да връзваш връзки за обувки, където и да са поставени.