Той лежеше по очи върху хладната влажна земя и се взираше в кучешкия гроб.
Обвитият в брезент труп беше ограден от светли борови дъски. Това беше един съвършено черен вързоп, който можеше да съдържа всичко, но който неговите ръце му казваха, че съдържа куче, така че нямаше изобщо никаква нужда да го отваря.
Машинката на ципа проблясваше в лъча лунна светлина. Неговият сребрист блясък беше като едно самотно, студено взиращо се око.
Дори ако отвореше торбата и намереше вътре само камъни или нещо още по-лошо, нещо невъобразимо ужасно, което да бъде доказателство, потвърждаващо дяволския произход на Джоуи Чарли не би могъл да действа като Божи отмъстител. Каква вярност дължеше той на един Бог, който по начало позволяваше така много страдания в този свят? Какво да кажем за неговите собствени страдания като дете, за неговите ужасна самотност, пердах и непрекъснат страх, които беше изтърпял? Тогава, къде беше Бог? Можеше ли изобщо животът да бъде толкова лош, само защото има промяна в божествената монархия?
Чарли си спомняше механизираната касичка на Дентън Буд: „Няма никакво правосъдие в една магарешка вселена.“
Може би, една промяна щеше да донесе правосъдие.
Но, разбира се, Чарли не вярваше, че светът се управлява от Бог или дявол. Той не вярваше в божествени монархии.
А това правеше присъствието му тук още по-нелепо.
Ципът проблясваше.
Чарли се претърколи по гръб, за да не вижда отблясъка от ципа.
Той се изправи на крака и взе капака на ковчега. Щеше да го постави на мястото му, да запълни гроба, да си отиде в къщи и да бъде разумен след тази ситуация.
Чарли се колебаеше.
По дяволите!
Чарли остави капака на земята, проклинайки своя собствен натрапчив импулс. После бръкна в гроба, извади торбата и отвори докрай ципа, който избръмча като насекомо.
Той трепереше.
Разгърна погребалния плат.
Включи джобното си фенерче и ахна.
Какво по дяволите…?
С трепереща ръка, Чарли насочи лъча от фенерчето към малкия надгробен камък и в трепкащата светлина прочете отново надписа. После освети още веднъж съдържанието на торбата. За момент не знаеше какво да прави със своето откритие, но постепенно мъглата на объркването се разсея. Той се отвърна от гроба и от разлагащия се труп, който издаваше противна воня си едва се сдържа да не повърне.
След като потисна гаденето, Чарли започна да се тресе, но по-скоро от смях, отколкото от страх. Той стоеше там, в тишината на нощта, върху една могилка в гробище за домашни любимци, подобно на възрастен мъж, попаднал във фантастичните лапи на някакво детско суеверие. Той сякаш беше жертва на космическа шега, която ужасно го забавляваше, макар да го караше да се чувства като първокласно магаре. Кучето в гроба на Бренди беше ирландски сетер, а не златист ретривър. Това изобщо не беше Бренди, което означаваше, че работещите тук служители бяха се объркали. Те бяха погребали Бренди в погрешен гроб и незнайно защо бяха поставили сетера в тази дупка. Едно обвито в брезент куче е както всяко друго, а объркването на собственика на погребалното бюро беше не само разбираемо, но и неизбежно. Ако той беше нехаен или по-вероятно, ако си попийваше, вероятността много кучета в гробището да са погребани под погрешни надгробни плочи беше твърде голяма. В края на краищата, погребването на едно домашно куче не беше толкова сериозна работа, както погребването на баба или на леля Ема. Предпазните мерки срещу евентуална грешка не бяха съвсем стриктни. Не съвсем! За да намери верния гроб на Бренди, Чарли трябваше да проследи самоличността на сетера и да разравя втори гроб, а да преглежда стотиците поставени ниско долу надгробни плочи, той знаеше, че е непосилна задача. А в края на краищата, това нямаше значение. Грешката на собственика на погребалното бюро за домашни любимци беше като плискане на студена вода в лицето. Тя отрезви Чарли. Той внезапно се видя като една пародия на героя в един от тези стари комикси на ужаса, който бе посетил едно гробище в преследване на… какво? Дракула Куче? Чарли се засмя така силно, че трябваше да седне, за да не падне.