— Теб? Той не е харесвал теб?
— Точно така.
Джоуи беше вървял мълчаливо известно време и накрая беше казал:
— О, ако не те е харесвал, той трябва да е бил просто голям глупак.
После, очевидно усещайки, че тази тема кара майка му да се чувства неловко, той я смени. Един малък възрастен мъж в тялото на шестгодишно момче.
Беше факт, че Джоуи е резултатът от една кратка, страстна, безразсъдна и глупава любовна връзка. Понякога, спомняйки си за нея, тя не можеше да повярва, че е била толкова наивна… или толкова отчаяна, че да доказва своята женственост и независимост. Това беше единствената връзка в живота на Кристин, която можеше да се определи като едно „буйство“, единственият път, когато някога е била отхвърлена. За този мъж, за никой мъж преди и след това, само за този мъж тя беше забравила своите принципи, морал и здрав разум, обръщайки внимание само на неотложните желания на своята плът. Кристин беше си казала, че това е Романс с главно Р, не просто любов, а Голяма Любов, дори Любов От Пръв Поглед. В действителност тя беше само слаба, уязвима и силно желаеща да стане за смях. По-късно, когато бе осъзнала, че мистър Чудесен я е лъгал и използвал, пренебрегвайки цинично чувствата й, когато бе открила, че се е отдала на човек без капка уважение към нея и без дори минимално чувство за отговорност, тя силно се беше засрамила. Накрая Кристин бе осъзнала, че има една точка, в която срамът и угризението на съвестта стават почти толкова незначителни, колкото и грехът, дал повод за тези емоции, така че тя бе изоставила този дребен епизод зад себе си и бе се зарекла да го забрави.
Само дето Джоуи продължаваше да пита кой е бил баща му, къде е сега и защо си е отишъл. А как да разкажеш на едно шестгодишно дете за своите страстни копнежи, за предателството на собственото си сърце и за своята непростима способност да вършиш понякога съвършени глупости? Ако това можеше да бъде направено, тя все още не беше открила начина. Просто възнамеряваше да почака, докато той не порасне достатъчно, за да разбере, че възрастните могат понякога да бъдат точно толкова глупави и объркани, колкото малките деца. Дотогава щеше да го залъгва с неясни отговори и увъртания, които нямаше да удовлетворят никой от двамата.
Кристин не желаеше той да изглежда така безпомощен, уязвим, когато попита за баща си, това я натъжаваше.
Джоуи никога не боледуваше. Беше едно изключително здраво дете, за което Кристин беше благодарна. Независимо от това, тя винаги четеше статиите в списанията и вестниците, касаещи детските болести и то не само детския паралич, дребната шарка и коклюша (той беше имунизиран срещу тези и още други), а ужасните, осакатяващите и неизлечимите болести. Те бяха редки, но това не ги правеше по-малко опасни. Тя помнеше ранните предупредителни признаци на сто чуждестранни болести и винаги беше нащрек за появата на техните симптоми в Джоуи. Разбира се, като всяко пъргаво момче, той страдаше от своя дял порязвания и натъртвания, а видът на неговата кръв винаги я плашеше до смърт, дори ако това беше само една капка от леко одраскване. Нейната загриженост за здравето на Джоуи беше се превърнала почти в мания, но тя никога не позволи да стане напълно такава, защото чувстваше психологическите проблеми, които можеха да възникнат в едно дете с прекомерно пазеща го майка.
Този неделен следобед през февруари, когато смъртта се приближи и ухили на Джоуи, тя не беше във формата на вирусите и бактериите, които безпокояха Кристин. Тя беше просто една стара жена с дълга посивяла коса, бледо лице и сиви очи с цвят на мръсен лед.
Часът беше три и пет, когато Кристин и Джоуи напуснаха търговския център през универсалния магазин на Булок. Слънцето се отразяваше в автомобилната хромова боя и предните стъкла от единия до другия край на паркинга. Техният сребърносив Понтиак Файърбърд беше в редицата точно пред вратите на Булок, дванадесетата кола подред, и те бяха почти до нея, когато се появи старицата.
Тя изскочи между техния Файърбърд и един бял Форд право на пътя им.
Отначало старицата изглежда не представляваше заплаха. Тя беше малко странна, разбира се, но нищо по-лошо от това. Дългата до рамената й грива от гъста посивяла коса изглеждаше развявана от вятъра, макар че през паркинга минаваше само лек ветрец. Тя беше над шестдесет, а може би дори малко над седемдесет години, четиридесетина години по-възрастна от Кристин, но лицето й не беше дълбоко набръчкано, а кожата бе гладка като на бебе. Тя притежаваше неестествена пухкавост, която често се свързваше с кортизонови инжекции. Заострен нос. Малка уста, дебели устни. Закръглена брадичка с дупка. Тя носеше тюркоазно колие, зелена блуза с дълъг ръкав, зелена пола и зелени обувки. На пухкавите й ръце имаше осем пръстена, всичките зелени: тюркоаз, малахит и изумруди. Еднообразното зелено предполагаше някакъв вид униформа.