— Моля, махнете се от пътя ни — каза Кристин, опитвайки се да говори спокойно и силно желаейки да не прояви враждебност.
Старицата отказа да се отмести. Тя доближи цигарата до устните си. Ръката й трепереше.
Държейки Джоуи за ръка, Кристин се опита да заобиколи непознатата.
Обаче жената отново препречи пътя им. Тя дърпаше нервно от цигарата и изпускаше дима през носа си, като нито за миг не откъсваше погледа си от Джоуи.
Кристин огледа паркинга. Няколко души излязоха през два реда от една кола, а двама млади мъже бяха в края на тази редица, но се отправяха в друга посока. Никой не беше достатъчно близо, за да й помогне, в случай, че лудата жена започнеше да буйства.
Старицата хвърли цигарата на земята. Дишаше ускорено. Очите й бяха изпъкнали. Приличаше на голяма злонамерена жаба.
— О да, аз зная твоите противни, ужасни и омразни тайни, малък измамнико — каза тя.
Сърцето на Кристин започна да бие като чук.
— Махайте се от пътя ни — каза рязко тя, без повече да се опитва или дори да е в състояние да остане спокойна.
— Не можете да ме заблудите с вашето театралничене…
Джоуи започна да плаче.
— … и с вашата фалшива привлекателност. Сълзите също няма да помогнат.
Кристин се опита за трети път да заобиколи жената и отново й беше попречено.
Лицето на старата вещица доби гневно изражение.
— Аз зная точно какво представляваш, малко чудовище.
Кристин бутна старицата и тя залитна назад. После, теглейки Джоуи със себе си, тя забърза към колата, чувствайки се като в кошмар със забавени движения.
Вратата на колата беше заключена. Кристин винаги грижливо я заключваше, но й се искаше поне този път да е пропуснала.
Старицата се промъкваше зад тях, викайки нещо, което Кристин не можеше да чуе, защото в ушите й лудо тупаше сърцето й.
— Мамо!
Джоуи беше почти измъкнат от ръката й. Старицата беше забила закривените си нокти в ризата му.
— Пусни го, проклетнице! — извика Кристин.
— Признай си! — крещеше му старицата. — Признай си какво представляваш.
Кристин отново я бутна.
Жената не го пускаше.
Кристин я удари, силно, първо по рамото, после през лицето.
Старицата залитна назад, Джоуи се измъкна от нея, а ризата му се разкъса.
Някак си, макар и с треперещи ръце, Кристин пъхна ключа в ключалката, отвори вратата на колата и бутна Джоуи вътре. Той излази до съседната седалка, а тя се вмъкна след него зад волана и с огромно облекчение затвори вратата. После я заключи.
Старицата се взираше в прозорчето от страната на шофьора.
— Чуйте ме! — викаше тя. — Чуйте!
Кристин пъхна ключа в контакта, запали колата и натисна неколкократно газта. Двигателят изрева.
С млечнобял от стискане юмрук, лудата жена удари покрива на колата. После отново. И отново.
Кристин включи Файърбърда на скорост и се заизмъква назад от мястото, където беше паркирала, движейки се бавно, тъй като не искаше да нарани старицата, а само да се отърве от нея.
Лудата ги последва, тътрейки се успоредно с тях, държейки дръжката на вратата и взирайки се в Кристин.
— Той трябва да умре. Той трябва да умре.
— Мамо, не ме оставяй да ме хване — каза хлипайки Джоуи.
— Тя няма да те хване, миличък — отвърна Кристин. Устата й беше пресъхнала и тя едва успя да изрече думите.
Момчето се сви до своята заключена врата. От очите му бликаха сълзи, но бяха широко отворени и фиксирани в изкривеното лице на дългокосия хищник в прозорчето на майка му.
Все още движейки се назад, Кристин увеличи малко скоростта, завъртя волана и за малко не удари една друга кола, която идваше бавно по реда. Другият шофьор натисна клаксона и Кристин спря точно навреме, натискайки рязко спирачките.
— Той трябва да умре! — крещеше старицата. Тя удари стъклото с юмрука си.
Това не може да се случи, мислеше Кристин. Не и в един слънчев неделен ден. Не и в мирната Коста Меса.
Старицата удари отново прозореца.
— Той трябва да умре!
В стъклото пръскаха слюнки.
Колата на Кристин беше включена на скорост и се отдалечаваше, но старицата продължаваше да се държи. Кристин увеличи скоростта. Жената продължаваше да се държи за дръжката на вратата, плъзгайки се, тичайки и залитайки успоредно на колата десет фута, двадесет, тридесет фута, по-бързо, още по-бързо. Господи, беше ли тя човешко същество? Откъде една такава старица намираше сила и издръжливост да се задържа по подобен начин? Тя гледаше злобно през страничното прозорче и в очите й се четеше такава кръвожадност, че Кристин не би се изненадала, ако, напук на нейния ръст и години, вещицата беше откъснала вратата. Но накрая тя пусна дръжката, ревейки от ярост и безсилие.