В края на реда Кристин зави надясно. Тя караше твърде бързо през паркинга и за по-малко от минута те бяха излезли от търговския център на Бристол Стрийт и се отправяха на север.
Джоуи продължаваше да плаче, макар и по-тихо от преди.
— Всичко е наред, миличък. Няма нищо страшно. Тя си отиде.
Кристин кара до Мак Артър Булевард, зави надясно и премина три квартала, поглеждайки непрекъснато в огледалото за задно виждане, за да види дали са преследвани, макар да знаеше, че няма голяма вероятност за това. Накрая се изтегли до бордюра и спря.
Кристин трепереше и се надяваше, че Джоуи няма да забележи.
— Ето, миличък — каза тя, издърпвайки една книжна носна кърпичка от малката кутия на таблото. — Избърши си сълзите, издухай си носа и бъди храбър заради мама. Окей?
— Окей — отвърна той, приемайки кърпичката. Малко след това Джоуи се успокои.
— Чувстваш ли се по-добре? — попита тя.
— Да. Малко.
— Уплашен ли си?
— Бях.
— Но вече не?
Джоуи поклати отрицателно глава.
— Ти разбираш — каза Кристин, — че тя, всъщност, не е имала предвид тези неприятни неща, които каза.
Той я погледна озадачен. Горната му устна трепереше, но гласът му беше стабилен.
— Тогава, защо тя каза това, ако не го е имала предвид?
— Ами, не е могла да се сдържи. Тя беше една болна дама.
— Искаш да кажеш… като болна от грип ли?
— Не, миличък. Искам да кажа… душевно болна… умствено неуравновесена.
— Беше ли тя една истинска Луни Тюни, а?
Той беше чул този израз от Вал Гарднър, бизнес партньорката на Кристин. Тя за пръв път чуваше Джоуи да го използва и се питаше какви ли други по-малко приемливи за обществото думи, може би, е заимствал от същия източник.
— Беше ли тя една истинска Луни Тюни, мамо? Беше ли тя луда?
— Умствено неуравновесена, да.
Той се намръщи.
— Това ни най-малко не прави нещата по-лесно разбираеми, нали? — попита тя.
— Не. Защото какво наистина може, в края на краищата, да означава лудостта, освен да бъдеш затворен в стая с гумирани стени? И дори ако тя беше една побъркана стара дама, защо бе така ядосана на мен? А? Аз дори не съм я виждал никога преди.
— Ами…
Как да обясниш поведението на психопат на едно шестгодишно дете? Кристин не можеше да измисли никакъв начин да стори това, без да стане абсурдно опростено. Обаче в този случай един опростен отговор беше по-добър от никакъв.
— Може би, самата тя някога е имала малко момченце, което е обичала твърде много. Но, може би, то не е било така добро като теб. Може би, е пораснало и станало лош човек, който е извършил много ужасни неща, разбили сърцето на неговата майка. Нещо подобно би могло… да я извади малко от равновесие.
— Значи сега тя, може би, мрази всички малки момчета, независимо дали ги познава или не — предположи Джоуи.
— Да, може би.
— Защото те й напомнят за нейното собствено малко момче ли? Така ли е?
— Точно така.
Той мисли известно време и после каза:
— Да. Мога някак си да си представя как би изглеждало това.
Кристин се усмихна и му разроши косата.
— Хей, слушай какво ще ти кажа — рече тя. — Хайде да спрем при Баскин-Робинс и да вземем една фунийка със сладолед. Мисля, че този месец е с вкус на печени фъстъци и шоколад. Това е един от твоите предпочитани сладоледи, нали?
Джоуи беше явно изненадан. Кристин не одобряваше твърде много мазнините в неговата храна и грижливо я подбираше. Сладоледът не беше често удоволствие. Той използва момента и попита:
— Мога ли да имам един такъв и един с лимонов яйчен крем?
— Два сладоледа?
— Днес е неделя — каза той.
— Последният път, когато погледнах календара, неделята не беше много специална. Всяка седмица има само по една. Или това се е променило, без да забележа?
— Ами… но… виждаш ли, аз току-що имах… — Джоуи сви вежди, мислейки усилено. Устата му се движеше, сякаш дъвчеше парче твърд карамел. После каза: — Аз току-що имах едно… едно тежко преживяване.