— С една дума фактически тези два сектора са аристокрацията на Табир Сарай.
Другият се усмихна.
— След като толкова ти харесва тази дума, така ги наричай.
Чиновникът се опита да сръбне още веднъж от кафето, но във филджана вече нямаше нищо.
— Погрешно е да смяташ, че те представляват най-високия връх — продължи той. — Над тях стоят други.
Ебу Керими го погледна в очите, за да разбере дали онзи се шегува, или говори сериозно.
— И кои са те?
— Висшите съновници.
— Кои?
— Висшите съновници. Секторът на висшите съновници.
— Това пък какво е?
Събеседникът му сниши глас.
— Смятам, че не е редно да говорим по тези въпроси — каза той, — въпреки че и ти, както и аз сме служители на Табир Сарай и приказваме за структурата, администрацията и секторите, които не представляват някаква тайна.
— И аз така мисля — отвърна Ебу Керими.
Но желанието му да научи нещо повече, каквото и да било то, беше неудържимо.
— Моля ви, кажете още нещо — обърна се той към събеседника си. — Аз, както се изразихте, съм вътрешен човек. Майка ми е от семейството на Кюприлиите.
— От семейството на Кюприлиите ли?
Изненадата, която се изписа по лицето на служителя, не учуди Ебу Керими. Той бе свикнал с това, защото често се случваше да реагират така, когато чуеха името на неговия род.
— Още когато ми каза, че си назначен направо в „Селекцията“, предположих, че си от някое приближено на двора семейство, но да си призная, и през ум не ми мина да си от чак толкова знатен род.
— Моята майка е дъщеря на Кюприлиите — уточни Ебу Керими, — докато аз нося съвсем друго презиме.
— Това няма значение — отвърна събеседникът му. Ебу Керими го погледна съсредоточено.
— И с какво се занимават висшите съновници?
Другият пое дълбоко дъх, но сякаш почувствува, че всичкият този въздух е излишен за тихия глас, с който щеше да продължи, и изпусна част от него, преди да заговори.
— Навярно си чул, че всеки петък от хилядите сънища, които Пристигат и се обработват през седмицата, само един, най-показателният, се съобщава на нашия всемогъщ владетел. Това правят висшите съновници, тъй като те определят кой е най-важният сън.
— Нещо съм чувал, но съвсем смътно, като някаква легенда — отвърна Ебу Керими.
— Не е никаква легенда, а истина и за него работят стотици хора, висши съновници, както ги наричат. Сега разбра ли колко високо стоят те в сравнение с нас, останалите?
Какъв гигантски механизъм — помисли си Ебу Керими за Табир Сарай.
— Тях никъде няма да ги видиш — продължи другият. — Дори на отделно място пият кафето и салепа си.
— На отделно място — повтори Ебу Керими. Служителят отвори уста да продължи, но изведнъж се зачу звънецът, същият, който преди малко извести за предобедната почивка и прекъсна всичко.
Ебу Керими дори не успя да попита какъв е този звънец, защото всичко беше ясно. Звънецът още не бе спрял, когато цялото това множество започна бързо да се насочва към изхода. Онези, които не бяха успели да си изпият кафето или салепа, го направиха на един дъх, докато останалите, дето току-що ги бяха купили, понеже бяха още горещи, ги оставяха непокътнати по масите и презглава се втурваха към изхода. Събеседникът на Ебу Керими не успя да довърши изречението си, само кимна с глава за поздрав и му обърна гръб. В последния миг Ебу Керими направи едно движение към него, сякаш искаше да го спре и да запита още нещо, но започнаха да го блъскат от всички страни и той го изгуби от погледа си.
Докато вървеше сред гъстата редица, Ебу Керими се сети, че забрави да го попита дори за името му.
Поне да знаех в кой сектор работи — си помисли с огорчение. После се успокои при мисълта, че утре ще го види през почивката й ще продължи разговора си.
Служителите в коридора все повече оредяваха и Ебу Керими напразно се мъчеше да открие някое познато лице от техния сектор. Наложи му се на два пъти да попита, докато намери залата и работното си място. Влезе с предпазливи стъпки, като се мъчеше да не го забележат. Наоколо стихваше и последният шум от придърпването на столовете. Почти всички бяха заели местата си зад дългите маси. Пристъпвайки на пръсти, той приближи мястото си, внимателно отмести стола и седна. Известно време постоя така, без да помръдне, после наведе очи над папката и започна да чете: „Три бели лисици на минарето на джамията в околийския град…“, но в същия миг повдигна глава, сякаш някой го викаше отдалеч с необикновени стонове, почти плачевни, наподобяващи вик за помощ стонове или просто като приглушено хълцане. Това пък какво е? — питаше цялото му същество. Несъзнателно той извърна очи към големия прозорец, който едва сега забеляза. Зад стъклата, като нещо познато, но в момента твърде далечно, Ебу Керими загледа лапавицата. Капките дъжд, примесени със снежинки, кръжаха хаотично, както и тази сутрин, която сега му се струваше толкова далечна, сякаш идеше от друг свят.