С чувство за вина той откъсна очи от прозореца и сведе глава над папката, но преди да продължи с четенето, дълбоко въздъхна: „О, господи!“
II
Беше сряда следобед. Оставаше още час до изтичане на работното време. Ебу Керими повдигна глава от папката и потри очи. Вече седмица, откакто бе започнал работа, а още не можеше да свикне с продължителното четене. Съседът му отдясно се размърда на стола, но без да откъсва поглед от книжата. На дългата маса от време на време се чуваше изшумоляването на прелиствани страници. Никой не повдигаше глава от папките.
Беше месец ноември. Папките от ден на ден ставаха все по-обемисти. Обикновено през този период започваше приливът на сънищата. Това бе едно от главните неща, които Ебу Керими научи през първата седмица на новата си работа. Постоянно се сънуваха и винаги се изпращаха сънища и така щеше да бъде докле свят светува, но въпреки това имаше и периоди, когато броят им неимоверно много се увеличаваше, както и такива, когато намаляваше. Сега настъпваше периодът на прилива. В Табир Сарай пристигаха десетки хиляди сънища от всички краища на империята. И това щеше да продължи до края на годината. Със засилването на студовете папките щяха все повече и повече да се издуват. После след Нова година до пролетта щеше да настъпи известен отлив.
С крайчеца на окото си Ебу Керими погледна още веднъж съседа си отдясно, после този отляво. Дали наистина четяха, или се преструваха, че четат? Той притисна с ръце слепоочията си и сведе поглед над листа, но вместо букви, като през мъгла виждаше сякаш накацали мухи. Не, повече не е възможно да се чете — си рече той. Всички тези, гдето са свели глави над папките, се преструват, че четат. Това наистина е убийствена работа.
Подпрял с длан челото си, той започна да си припомня всичко, което бе чул през тази седмица от старите служители в сектора — за прилива и отлива на сънищата, за увеличаването и намаляването на броя им, което зависеше от годишните времена, от количеството на валежите, температурата, от различната влажност на въздуха. Ветераните от Селекционния отдел знаеха много добре всичко това. Те познаваха ролята, която играят за умножаване на сънищата снегът, ветровете или гръмотевиците, както и земетресенията, лунните затъмнения или появяването на комети. В сектора, където тълкуваха сънищата, сигурно имаше изтъкнати майстори по разгадаването, истински учени, които можеха да разтълкуват тайнствения и необикновен смисъл на приумиците, породени насън, и неуловими на пръв поглед за простото око. Но въпреки това такива стари вълци като ветераните в Селекционния отдел, които бяха в състояние да предвидят увеличаването или намаляването броя на сънищата със същата простота, с която обикновено старците при засилване на ревматичните си болки предсказваха влошаването на времето, не можеше да има в никой друг сектор на Табир Сарай.
Изведнъж Ебу Керими се сети за своя събеседник, с когото се запозна още първия ден. Къде ли работеше? Няколко дни поред по време на предобедната почивка го бе търсил е очи сред многобройните служители, но никъде не го откри. Може да се е разболял — си каза той. А може и да е отишъл в командировка в някоя от по-отдалечените провинции. Навярно е от инспекторите на Табир Сарай, които по-голямата част от времето си прекарват в командировки нагоре-надолу из империята, а може да е и най-обикновен куриер.
Ебу Керими се помъчи да си представи хилядите секции на Табир Сарай, пръснати из необятната империя, обикновените им постройки, понякога най-прости бараки, в които седят двама нищожни служители, бедняци с малки заплати, дето се кланят до земята и на най-обикновения куриер на Табир Сарай, когато дойде да вземе събраните сънища, угодничат му и онемяват пред него само затова, че идва от центъра. В затънтените краища всяка сутрин в дъжд и кал към тези секции се отправят, понякога още призори, жителите на областта, за да предадат своите сънища. Без и да почукат на вратите, те викат още отвън: „Отвори ли вече, хаджи?“
Повечето от тях не знаят да пишат, затова идват още от рано, за да разкажат съня си, преди да са минали през кръчмата и да са го забравили. Те разправят, а чиновникът, още сънен, като проклина наум и съня, и онзи, който го е сънувал, пише онова, което чува. Ех, дано този път имаме късмет, въздъхват в края на разказа си онези, които са го сънували. От години наред се носи легендата как един бедняк от неизвестна област чрез своя сън избавил, империята от нечувана беда и като награда за това бил извикан от султана в столицата, който го приел в палата и му казал: „Избери си каквото пожелаеш от съкровищниците ми, ще ти дам за жена и една от моите племенници и така нататък, и така нататък. Ех, дано този път…“ — повтаря собственикът на съня и тръгва обратно по разкаляния път, а чиновникът, който току-що е записал съня му, гледа иронично подире му и още преди онзи да свърне в първата уличка, отбелязва в горния край на листа: „Несъществен.“