Въпреки че имаше строги указания да не се изхожда от предубеждения при преценката на сънищата, чиновниците от най-малките пунктове със своите бележки извършваха първото пресяване на постъпилия материал. Те добре познаваха поданиците от областта и още преди да са прекрачили прага, знаеха дали човекът е пройдоха, пияница, лъжец, или от каква болест страда. Тази практика често създаваше проблеми, дори преди години бе взето решение да се отнеме правото на местните секции да извършват първото пресяване. Но понеже притокът на сънища в Табир Сарай нарасна неимоверно, наложи се решението да се отмени и независимо от злините, които можеше да нанесе този първи подбор в най-низшите секции, той бе приет като единствено разрешение на въпроса.
Разбира се, онези, които изпращаха сънищата си, не знаеха нищо за това. От време на време те наминаваха край секциите и питаха отвън: „Е, хаджи, има ли някакъв отговор за онзи мой сън?“ „Не, още няма — отвръщаше чиновникът. — Много си нетърпелив, Абдул Кадри. Империята е голяма и въпреки че Табир Сарай работи денонощно, няма възможност толкова бързо да изтълкува купищата сънища, които се изпращат там“ „Имаш право“ — отвръщаше другият и отправяше поглед към хоризонта, където според него се намираше центърът. „Откъде да знаем ние държавните дела“ — и си тръгваше, влачейки налъми по улицата, която водеше към механата.
Всичко това Ебу Керими научи от разказа на един инспектор от Табир Сарай, с когото вчера пиха кафе в предобедната почивка. Инспекторът току-що се бе завърнал от една твърде отдалечена азиатска провинция и отново се стягаше за път, но сега в един от европейските райони на империята.
Ебу Керими остана със зяпнала уста от разказа на инспектора. Възможно ли е още отначало всичко така да се опростява? — мислеше си той. Но инспекторът сякаш бе доловил разочарованието му и побърза да му обясни, че не навсякъде е така, че има секции на Табир Сарай със солидни постройки, във величествени градове на Азия и Европа и чиновниците, които изпращаха сънища от тези секции, не бяха бедни и невежи като онези от затънтените провинции, а високо образовани хора, завършили различни академии, със звания и отличия, умни глави и с големи амбиции. Инспекторът дълго говори и в съзнанието на Ебу Керими отново се възвърна представата за тежестта на Табир Сарай. След това онзи започна да му разказва нещо твърде интересно за своите пътувания, но удари звънецът и прекъсна думите му. Сега Ебу Керими се мъчеше мислено да довърши онова, което другият не успя да му доразкаже. Той сравняваше народите, които живееха в източната част на империята, с тези от западната, тия, които често сънуваха, с онези, които много рядко изпращаха сънищата си и изобщо не ги разказваха, като албанците например (поради албанския си произход Ебу Керими несъзнателно запомняше всичко, което чуеше за тази страна), за сънищата на народите, които бяха сполетени от природно бедствие или бяха подложени на страшни кланета, за онези, които се намираха в период на безсъние. Особено последните представляваха сериозна опасност за държавата, защото след безсъние винаги се очакваше да се случи нещо непредвидено. Затова, когато в Табир Сарай сигнализираха за първите признаци на безсъние сред дадено население, държавата вземаше незабавни мерки за предотвратяване на злото. Ебу Керими бе погледнал с почуда събеседника си, когато онзи му заговори за безсънието сред народите. Зная, че ти звучи странно — бе отвърнал инспекторът, — но трябва да си обясниш този факт чрез логиката на сравнението. Щом даден народ страда от безсъние, смята се, че е неспокоен, а затова се съди по намаляване на сънищата в сравнение с нормалните му периоди. И кой може да сигнализира с по-голяма точност за това в Табир Сарай, ако не ние? Вярно е — бе отвърнал Ебу Керими, — точно така е. Той си припомни за своите безсънни нощи в последно време, но веднага отхвърли тази мисъл, защото безсънието на народите е нещо съвсем друго от безсънието на отделния човек.