За учудване Ебу Керими почувствува в душата си някаква лекота. Реши да прочете още две-три други страници, но после се отказа, тъй като не искаше да помрачи хубавото впечатление, което остави у него сънят с полумесеца. Той извърна глава към големите прозорци, зад които бавно се спускаше здрачът. Не му се искаше да се занимава с нищо. Чакаше само да свърти работното време. Светлината в залата все повече отслабваше, но въпреки това главите на служителите продължаваха да стоят, сведени над папките. Той беше уверен, че дори тук да настъпи нощ или вечният мрак, тези глави нямаше да се повдигнат, преди звънецът да извести края на работното време.
Най-сетне наистина се разнесе звукът на звънеца. Ебу Керими бързо затвори папката. От всички маси се чуваше шумът от отварянето на чекмеджетата, в които се слагаха папките. Ебу Керими заключи чекмеджето и въпреки че бе един от първите, които напуснаха залата, едва след четвърт час се озова на улицата.
Навън бе студено. Служителите излизаха на големи трупи, след което се разпръскваха в различни посоки. На отсрещния тротоар, както обикновено всеки ден привечер, се бяха струпали тълпа зяпачи, които наблюдаваха излизането на чиновниците от Табир Сарай. От всички големи държавни учреждения, включвайки в това число и Двореца на Шейх-ул-ислям, и различните канцеларии на великия везир, единствено Табир Сарай будеше такова голямо любопитство сред хората, че дори минувачите се спираха и изчакваха излизането на служителите от Палатата на сънищата. С вдигнати на палтата яки поради студа хората мълчаливо гледаха тайнствените служители, които се занимаваха с най-загадъчната работа в империята. Проследяваха ги с прикован поглед, сякаш се мъчеха да открият по лицата им следите от прочетените сънища и не се отдалечаваха, докато, изскърцвайки, не се затвореха тежките порти на Палатата на сънищата.
Ебу Керими ускори крачки. Уличните фенери още не бяха запалени, но той бе сигурен, че докато стигне вкъщи, те ще светнат. Откакто бе започнал работа в Табир Сарай, изпитваше някакъв страх от тъмнината.
Улиците гъмжаха от минувачи. От време на време минаваше по някоя закрита кола със спуснати на прозорчетата пердета. Навярно в тях седяха красиви ханъми, които отиваха на тайни срещи. Ебу Керими несъзнателно въздъхна.
Когато наближи към къщи, фенерите наистина светнаха. Улицата им бе спокойна, с хубави постройки, някои от които имаха красиви железни решетъчни огради. Продавачите на кестени се стягаха да си тръгват. Някои вече бяха прибрали в торбите дървените въглища, кестените и книжните кесии и, изглежда, чакаха да поизстинат мангалите с надупчената ламарина, на които печаха кестените. Стражата от тяхната улица поздрави с уважение Ебу Керими. От кафенето на кръстопътя излезе мъртвопиян съседът им Бел бей — офицер от запаса. Вървеше с двама приятели, които нещо му пошепнаха, когато видяха Ебу Керими. Като ги приближи, той почувствува как погледите им се спряха на него с любопитство и страх. Ебу Керими ускори крачки. Още отдалеч забеляза, че цялата къща свети. Сигурно са ни дошли гости — си каза той и усети как несъзнателно трепна. Когато приближи, видя край пътната врата закритата кола с герба на Кюприлиите. Буквата „Q“; стоеше красиво гравирана върху двете вратички на колата и вместо да се успокои, той още повече се разтревожи.
Пътната врата му отвори старата прислужница на дома Локя.
— Какво е това? — попита Ебу Керими, като посочи с глава към втория етаж.
— Дойдоха вуйчовците ти.
— Да не се е случило нещо?
— Няма нищо. Дойдоха на гости.
Ебу Керими облекчено въздъхна. Какво става с мене — си рече той, докато прекосяваше двора и се отправяше към вътрешната врата. Винаги го завладяваше някаква тревога, когато се прибираше вечер и видеше цялата къща да свети, но като тази вечер никога досега не бе изпитвал такова безпокойство. Изглежда, че поводът е новата ми работа — помисли си той.