— Днес подиробед те търсиха двама твои другари — заразправя Локя, като вървеше подире му. — Поръчаха да отидеш утре или вдругиден в онова… в това… как го викаха, не мога да запомня пустото му име, „клоб“ или „клаб“?
— Е клуба ли?
— А, в клуба.
— Ако пак ме потърсят, кажи им, че нямам свободно време.
— Добре — отвърна прислужницата.
В коридора Ебу Керими усети приятния мирис на гозби. Преди да влезе в гостната, спря за миг пред вратата, без и сам да разбере защо. Накрая натисна дръжката и влезе. В голямата гостна, застлана открай докрай с килим, се чувствуваше приятната топлина на огъня. Бяха дошли двама от вуйчовците му — най-големият заедно със съпругата си, и най-малкият, както и двама негови братовчеди, заместник-министри, които често идваха у тях. Ебу Керими ги поздрави подред.
— Изглеждаш уморен — обърна се към него големият му вуйчо.
Ебу Керими повдигна рамене, с което сякаш искаше да каже: „Какво да правиш, работа.“ Веднага се почувствува, че преди да влезе, са разговаряли за него и работата му. Ебу Керими погледна майка си, която седеше край един от двата големи медни мангала. Тя съвсем леко му се усмихна и едва тогава той почувствува, че се освобождава от своята потиснатост. Седна в края на миндера и зачака, докато другите престанат да му обръщат внимание. След няколко минути това наистина стана.
Големият му вуйчо продължи да разказва нещо, което, изглежда, бе прекъснал поради влизането на Ебу Керими. Той беше губернатор в една от най-отдалечените области на империята и щом дойдеше по служба в столицата, носеше оттам най-различни, все тъжни истории, които на Ебу Керими му се струваха едни и същи с разказаните при предишното му идване. Съпругата му, дребна на ръст жена с лице, по което винаги се четеше недоволство, слушаше внимателно разказите на мъжа си, като от време на време поглеждаше присъствуващите, сякаш искаше да каже: „Виждате ли къде живеем ние?“ Тя винаги се оплакваше от тамошния климат, от прекомерната заетост на съпруга си и в думите й се долавяше вечното недоволство от девера й — средния брат на мъжа й, Везира, както го наричаха всички, който заемаше най-високия държавен пост в момента измежду Кюприлиите — външен министър — и който според нея не си помръдваше пръста да върне най-сетне брат си в столицата.
Малкият му вуйчо слушаше разсеяно, и с лека усмивка големия си брат. Докато на Ебу Керими големият вуйчо му напомняше излята от бронз статуя, леко забулена от прахта на суровия живот, фанатизма и провинциалния манталитет, то малкият му вуйчо беше съвсем различен от него и той страшно много го обичаше. Русокос, със светли очи и възрижи мустаци, с полуалбанско, полунемско име Курт, за него казваха, че бил дивият трендафил на Кюприлиите. За разлика от останалите си братя, той не се стремеше да заеме някой отговорен пост, а напротив, все постъпваше на някакви необикновени служби, които бързо зарязваше. Известно време работи в един институт по изследване на океаните, след това в друг по архитектура, а в последно време се занимаваше с музика. Освен това не искаше и да се задомява. Ходеше да играе голф със сина на австрийския консул и разправяха, че си пишел любовни писма е някаква тайнствена ханъма, с една дума у него имаше нещо съвсем различно от останалите му братя, но от това Курт нямаше никаква полза. Ебу Керими мечтаеше да му подражава, но чувствуваше, че няма да успее. Вече съвсем успокоен, докато слушаше разговора на вуйчовците си, Ебу Керими си спомни за закритата кола, довела гостите, която стоеше отвън, тази кола, дето щом я видеше пред дома им, изпитваше смесено чувство на радост и страх, защото тя винаги бе носила добри или ужасяващи вести.
В къщата на Кюприлиите или Палата, както обикновено я наричаха хората от рода помежду си, тъй като беше най-старият дом, построен от Кюприлиите, имаше няколко коли, но понеже те по нищо не се различаваха една от друга, за Ебу Керими сякаш съществуваше една — радостна или фатална, е красиво гравираната си буква „Q“ на вратичките, защото тя разнасяше от стария дом радостните или тъжни вести до всички останали домове на големия род. На няколко пъти разговаряха да променят това „Q“ на „К“, според изискванията на официалния турски език името на Кюприлиите се изписваше „Köprülü“, но никой от рода не се съгласи да променят буквата, а камо ли да изписват името на фамилията на турски език, и настояха да си остане според албанската азбука.