— Значи, ти постъпи в Табир Сарай? — обърна се към Ебу Керими най-големият му вуйчо, когато завърши разказа си. — Най-после реши.
— Това решихме всички заедно — отвърна майка му.
— Добре сте направили — каза той. — Това е една почтена и много важна работа. На добър час и успех!
— Дано — обади се майка Му. — Златна ти уста!
В разговора се намесиха и двамата му братовчеди. Докато ги слушаше, Ебу Керими си спомни за онези, безконечни разговори, които се водеха преди да постъпи в Табир Сарай. Ако някой външен човек бе чуя всичко, което се изприказва тогава, щеше да остане със зяпнала уста: възможно ли е така грижливо да се обсъжда въпросът къде да постъпи на работа един от племенниците на Кюприлиите, от тази знатна фамилия, която бе дала на империята петима министър-председатели и безброй министри, адмирали, генерали, един от тях командувал и завладяването на Австрия, фамилия, която и сега, при залеза си, остана един от стълбовете на империята с реформистките си идеи за създаването на Обединената османска държава, фамилия, на чиито порти и до днес почукват с разтреперана ръка висши държавници, за да търсят закрила, ходатайство или помощ, та да бъдат назначени на някой пост.
Но това само на пръв поглед изглеждаше толкова учудващо и невероятно, защото онези, които добре познаваха цялата история на Кюприлиите, бяха на съвсем друго мнение. Близо четиристотин години знатният род, наред с невижданата слава, бе понасял на плещите си и нечувани нещастия. Този род бе познал колкото величие, толкова и беди, колкото мъже на високи постове — министри, губернатори, министър-председатели, толкова и мъже, осъдени на затвор, обезглавени и безследно изчезнали. Ние, Кюприлиите, сме като онези безумци, дето взели, че си направили къща в подножието на Везувий — казваше с насмешка най-малкият му вуйчо Курт. Както Везувий изригва от време на време и превръща в пепелище онези, които живеят в сянката му, така и на нас от време на време върховният владетел, в чиято сянка живеем, ни нанася удар. И като онези от подножието на Везувий, които въпреки че патят временно от злините му, след стихването на вулкана отново заживяват в опустошеното подножие, така и ние, въпреки градушките, с които ни обсипва върховният владетел, пак оставаме в нозете му и предано му служим.
Още от детство Ебу Керими помиеше суматохата сред слугите в тъмни зори из голямата им къща, шушукането край вратите, лелите му, които чукаха на външната врата с ужасени лица, дните, изпълнени с мрачни новини, трепетните очаквания, тревогите и плачовете, докато настъпеха дни на успокоение и тиха скръб в по-усамотените стаи по някой осъден от рода и после пак животът започваше да тече по старому в очакване на ново величие или нещастие. Защото, както се говореше за рода на Кюприлиите, мъжете или се издигаха до най-високите постове, или понасяха най-тежките поражения, среден път за тях нямаше.
Слава богу, че ти поне не носиш името на Кюприлиите, обръщаше се понякога към Ебу Керими майка му, без и сама да вярва в това, с което се утешаваше. Той бе единственото й дете и тя през целия си живот, още след смъртта на мъжа си, мислеше само за едно — как синът й да не попадне в онази злощастна половина от рода на Кюприлиите. Тези мисли я бяха направили по-умна, по-авторитетна и за учудване на всички, по-красива. В себе си тя бе решила и дълго държа Ебу Керими настрана от кариерата. Но когато синът й порасна, завърши образованието си, това нейно решение започна да изглежда безсмислено. В рода на Кюприлиите не се помнеше да е имало някой, който да не е работил и да е живял на гърба на другите. Волю-неволю трябваше да се намери някаква служба и за Ебу Керими. Някакъв пост, където възможностите да направи добра кариера са големи, а вероятността да стигне до затвора — най-малка. Родът дълго обмисля този въпрос, като се спира на дипломацията, армията, двора на султана, банката, различните министерства, като разгледа и добрите, и лошите страни на всяко от тези места, възможностите да се напредне и тези човек да се провали, подробно обсъди всички постове и категорично отхвърли някои като съвсем неподходящи, после други като по-малко опасни. След това се отказа и от втората група, понеже сметна, че може да намери и трето разрешение, което отначало му изглеждаше различно от първите две. После, когато вникна по-дълбоко в нещата, стигна до извода, че именно еди-кой си пост, макар на пръв поглед да крие по-малко опасности, всъщност е по-неподходящ от останалите и пак се връщаше на първите, които отначало се бяха сторили на всички толкова страшни, че си казваха: „Само там да не отива“ — и така нататък, докато накрая майката на Ебу Керими, уморена от всичките тези обсъждания, рече: нека да отиде там, където той пожелае, човек не може да се избави от онова, което му е писано. И точно когато бяха готови да предоставят на Ебу Керими сам да реши, средният му вуйчо, Везира, който дотогава не бе участвувал в обсъжданията, каза най-подир мнението си. Това, което предложи, отначало им прозвуча странно, като нещо, което предизвиква насмешка, макар че усмивката бързо се стопи от лицата им и на нейно място се появи недоумение. Палатата на сънищата ли? Но как? Защо именно там? После полека-лека, колкото повече размисляха, толкова повече се убеждаваха, че е съвсем естествено. Защо пък не в Табир Сарай? Какво лошо имаше? И не само че нямаше нищо лошо, а напротив, беше по-добре и криеше по-малко опасности от която и да било друга работа. А тук нямаше ли опасности? Естествено, че имаше, но опасности от работа със сънища. А какво представляват сънищата, абстрактен свят, разбирате ли ме, както казал един старец, когато се видял натясно: „Господи, направи това да е сън.“ Така е. И постепенно идеята на Везира напълно завладя майката на Ебу Керими. Как не бяха се сетили по-рано? — мислеше си тя. Табир Сарай й се стори единственото спасение за сина й. Освен че беше учреждение, което даваше неограничени възможности на човек да расте, майка му се поблазни и от неопределения и твърде смътен характер на работата. Там всичко бе двусмислено и тръгваше от нереалното и именно тази замъгленост й се струваше като най-доброто средство, зад което Ебу Керими можеше да се прикрие в бурни времена.