— Аха, за постъпване на работа — обади се единият. — Първият етаж вдясно, стая номер единадесет.
Като всеки човек, който за пръв път прекрачва прага на такова важно държавно учреждение и още повече със свито сърце, защото не знаеше дали ще го приемат на работа, или не, на Ебу Керими му се искаше да размени поне няколко думи с първите хора, които срещна тук, преди да отиде където трябва, но те нямаха търпение да продължат проклетия си разговор, прекъснат от него, и той отмина нататък, сякаш някой го тласкаше напред.
— Ето там, вдясно — чу след себе си гласа на единия от тях.
Той продължи, без да извръща глава, и само заради вълнението и студените тръпки, които усещаше по тялото си, успя да преглътне пренебрежението на служителите.
Коридорът беше дълъг и тъмен. Пред очите му се редяха десетки високи врати, но без номера. Той брои до единадесет и се спря. Преди да почука, искаше да попита някого, за да се увери, че това е стаята на човека, когото търсеше, но по дългия коридор не се виждаше жива душа. Ебу Керими пое дълбоко дъх, протегна ръка и леко почука на вратата. Отвътре никой не се обади, Той се огледа наоколо и отново почука, този път по-силно. Не последва никакъв отговор. След третото почукване той натисна дръжката и за негово учудване вратата изведнъж се отвори. Почти ужасен, Ебу Керими понечи да затвори, дори ръката му още бе на дръжката, а вратата продължаваше жално да скърца, когато видя, че в стаята нямаше никой. За миг се поколеба дали да влезе. В момента не можа да си спомни как се постъпва в такива случаи. Най-сетне вратата престана да скърца. Той погледна няколкото дълги скамейки, наредени край стената в празната стая. Застана на прага, ръката му несъзнателно напипа препоръката във вътрешния джоб на палтото и той се окуражи и влезе. Дявол да го вземе — си каза. Сети се за техния голям дом на Дворцовата улица, за могъщия им род, който често след вечеря се събираше край огнището в голямата гостна стая, смело пристъпи и седна на една от скамейките. За съжаление споменът за дома бързо го напусна и предишното безпокойство отново го завладя. До слуха му достигаха гласове, но не се разбираше откъде идат. Огледа се и видя, че в стаята имаше още една врата. Стори му се, че гласовете се чуваха зад нея. Притаи дъх и се ослуша, но шумът продължаваше да е все така неясен. Сега цялото му внимание се насочи към тази врата, зад която — помисли си — сигурно е по-топло.
Опря ръце на коленете си и дълго остана така, без да помръдне. Каквото и да се случи, той вече бе в сградата, в която рядко някой имаше щастието да влезе. Разправяха, че дори и министри можели да влизат тук само със специално разрешение. На няколко пъти извърна глава към вратата, откъдето се чуваха гласовете, но чувствуваше, че дори да чака така с часове или с дни, нямаше да стане и да я отвори. Ще чака тук, на дългата скамейка, и ще благославя съдбата, която му даде възможност да стигне и до тази стая. Не предполагаше, че всичко може да е така просто, въпреки че не беше и чак толкова лесно — а пътят през лапавицата, ами затворените портали, портиерите с избелелите униформи и тези пусти коридори, да не би всичко това да беше много просто?
Ебу Керими несъзнателно въздъхна. В това време вратата се отвори и той веднага стана. Някой подаде глава, погледна го и изчезна, като остави вратата полуотворена. Отвътре се чу гласът му: „Някакъв човек чака в преддверието.“
Ебу Керими не разбра колко време остана така на крак. Вратата продължаваше да стои полуотворена, но оттатък вече се чуваха гласове, а само едно странно трак-трак. Най-после от стаята излезе някакъв нисък мъж. В едната си ръка държеше куп преписки, върху които, за щастие на Ебу Керими, бе съсредоточено почти цялото внимание на служителя. Въпреки това човекът повдигна глава и го погледна въпросително. Ебу Керими почувствува, че по някакъв начин трябва да му се извини, задето го е принудил да напусне топлата стая, но ниският мъж така го изгледа, че той не можа да отвори уста, а само извади бавно от джоба на палтото си препоръчителното писмо и му го подаде. Другият протегна ръка, но в същия миг я отдръпна, сякаш писмото ще го опари. Приближи глава, прочете го за няколко секунди и отстъпи назад. На Ебу Керими му се стори, че долови в погледа му отегчение.
— Елате с мене — каза служителят и се запъти към външната врата.
Той тръгна по коридора, следван от Ебу Керими. Известно време се мъчеше да запомни пътя, по който вървяха, за да знае след това откъде да излезе, но после разбра, че тази работа е безсмислена и невъзможна.